Животът не знаеше защо подскача. Не подозираше и силите,
които намираше да танцува. Учудваше се от честото униние в което изпадаше.
Радваше се, когато намираше време за усмивка. Друг път с потънали гемии ревеше
сърцераздирателно.
Приличаше на времето,
което умееше да се разваля и да се смее истерично, когато поиска. Случваше му
се и да бъде изплашен. Въпреки това винаги знаеше макар не докрай удавен, да изплува
от трудната ситуация в която попадаше понякога.
Взимаше въздух облекчен и продължаваше волен пътя си напред.
Животът не обичаше глада. Не му се нравеше да бъде и просяк.
Искаше му се да бъде вечен. Не обичаше края на пътя, който винаги носи
разочарование.
Но никой не е в състояние да откупи съдбата си!
Може би затова докато беше още млад подскачаше, играеше,
веселеше се....
А после? После то се отлага за времето, когато пътеката на Рая ще бъде готова да поеме в обятията си един Живот изживян без угризение на
съвестта.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар