Споменът и бъдещето, което нехае...

      Съвсем изпосталял скромен, мил споменът витаеше в сенките на миналото. Идваше често неканен в мислите и си отиваше обиден, когато го засягаха не правомерно, изкривявайки истината за живота. Тази истина, с която някога хората се опитваха да градят бъдещето.

Бъдещето, което днес нехае. На него не му пука за нищо. Без да се трогне разруши заводи, закри фабрики, внесе за улеснение по-разбитите пътища втора употреба коли. Издълба дупки в душите на хората и остави сираци и просяци на улиците. Бъдещето не забрави да мами, да краде и убива в своя полза. Вярата в човека и доброто угасна заедно с огъня волен в очите на човека мечтаещ за красота и любов, обич и разбирателство...

   Като гладна не хранена скоро змия бъдещето, обхванато от постоянна злоба,  започна да хапе бедния и прави метани пред силния на деня, умножаващ и уважаваш единствено пачките с пари, които вонят противно, защото повечето са изкарани с манипулации и измами.

  Студът, дъждовете също допринасят за дискомфорта на хората, които се опитват да оцеляват. Спокойствието е разклатено по-целия свят. Гробищата също не остават без последствия. Мародери трошат паметниците, прибират на части направените понякога с лишения железни огради и правят това безнаказано.

Озверели от изгубената си вяра в живота нищожества, не мога да ги нарека хора, убиват, бият на пътя без причини. Улиците все повече стават заето пространство на злото. Зло, което се отъждествява с демокрация само за едни, а за други мизерия и безрадостно тихо живуркане, ако бъркането в кофите за боклук може да се нарече живот...

Събирането на помощи за болните, безнадеждно отхвърлени от обществото, което загрижено за собственото си оцеляване преценява днес грубо, кой да диша и кой да спре...

Може би старият не изтлял достатъчно спомен помага по-някога да се чуят тихите му стонове и въздишки, едва усетени усамотени между четирите стени на отдавна забравените изтлели почти невидими тапети, останали паметник от някога, когато всеки взимаше безплатно въздуха си.

    Ливадите съвместно с нивите, които някога носеха пшеница, днес превзети от бъдещето се мръщят потънали от скръб изцяло потънали в тръни.

Тревата никне не само по-спуканите от времето тротоари, но и от шосетата с огромни дупки. Хората не подлежат на лекуване. Падат агонизиращи като гнили дървета. Шофьори умират на волана, други по-улиците, много в личните си домове, където не потърсени вече свободни се разлагат, подпомогнати от едно днешно общество, родено без милост.

Надеждата тази мила дума е по-скоро сънувана, отколкото жива в душите на всички ни. Вярата убита крета в сърцата на хората без да може да си позволи глътка чист въздух.

Тази обещаваща от бъдещето атмосфера задушава.Нима хората са щастливи!? Нима материалното ги извисява над другите бъркащи с гладни пръсти в мръсните кофи за боклук.

   СИСТЕМАТА казват, е виновна! А защо тя? Защото, без наложена силом система не може да се живее. А някой все пак трябва да плаща за нея. За  да се влее в потока на отдавна избягалата почти източена българска, а и не само българска кръв на обикновения човек, търсещ правото си за синьо небе, любов и справедливост. Вливаща се докрай превръщайки, ни в зверове без милост.

   Човек казват, стига да му дадат право, може и с малко да живее. Но когато му отнемат и това, което има и го оставят на произвола на съдбата, той не намира смисъл да продължи тихото си съществувание не пречещо никому.

СИСТЕМАТА тази все проникваща зла мащеха от бъдещето не дава защита на никого. Дори пречи. В опит да отстои на мародери влезли силом в чуждия дом, стопанинът бива бит, обиждан и убиван, без право да вземе нещата под контрола си. Законът, този мил закон на СИСТЕМАТА убиваща човека трябва да се задейства. Уви! Безнаказано се разхождат престъпници осъдени от правосъдие, на което не му пука за отровеното пространство навсякъде в страната ни и не само в нея.

Споменът проскърца трошейки последни зъби и заплака ужасен от бъдещето. Падналите сълзи ускориха разпадането му. Вече никой не помнеше какво беше някога. Никой не знаеше цялата истина. СИСТЕМАТА бе източила докрай спомените на оцелелите. Вече нямаше памет!

Отстрани ехидно засмяно бъдещето взряно без скрупули напред се усмихваше с тънка, презряна усмивка. Виждаше то наводненията, земетресенията и без човечността обзела хората... 

    Вижда но не му пука!

Животът умираше. Бавно всичко се изменяше. Без лични спомени, без истина презряна днес, само то изкривеното от злоба "Бъдеще", което нехае за ставащото и се присмива на всички за нашата станала странна, пословична, чупливост.

Ужасяващ животът разделен на секунди взимаше своето. Раждаше не правомерно.... Убиваше.... мамеше! И всичко това с усмивка на обещание, че някога може би "Бъдещето" ще проумее истината и ще тръгне по-пътя наистина привлекателен за всички хора.

В.Софин