Невъзможна за прочитане -жената!

      Интересното и забавното се чете бързо. Хубавото бавно се отпива на глътки и дори се връщаме отново и отново за за усетим пак приятният му вкус.

   Жената, колкото и да я четем, дъвчем, листим и разлистваме, все не можем не само да я разберем, дори да стигнем и в епилога и.

Още в първа страница успешно спират хода на очите ни, задължителните препинателни, препъващи пътя ни знаци. Запетаи си позволяват да се показват на завоите, тирета, карат да се задъхваме учудени, а накрая дори ни се хили в лицето вечната питанка, която търси отговори.

Те звучат предимно така: „Защо дръвник такъв?"

Има и заповедни като: „Какво се мотаеш!? Марш за покупки! Или пък –„От кога ти рева да смениш крушката в килера, а ти не ме обичаш и се ослушваш... Като съм казала нещо, това означава веднага, а не после ще го видя...."

Когато успеем най-после да прелистим втората страница на жената и тя милата стане по усмихната от дареният и от нас подарък за в момент усещаме как изреченията и се изглаждат. В ушите ни прозвучава: „Дай целувка скъпи! Прегърни ме, не стой като истукан! Целуни ме най после дръвник такъв!“ На което естествено ние четящите я мъже не устояваме.

Тъкмо си мислим, че сме щастливи, когато мъркането на „Котето“ се задълбочава и в третата страница почваме със сричане от наша страна. За момент дори се усещаме като първолаци нагазили букви, които си остават неизвестни. Стигат ни на прага думи: „Колко пъти ще ти повтарям едно и също! Ти не ме слушаш какво ти говоря! Явно ме мразиш вече, не ме обичаш...!“

В отговор докато преглъщаме отговаряме: „Ама мило...“ Естествено ни прекъсват: : "Не се умилквай, а заминавай, където те изпращам...!"

-Защото? –питате почти изплашен.

-Защото довечера негодник такъв, ще спиш пак в коридора сам и ще правиш компания на стария окъсан диван на майка ти!...“ –изсъсква жената и показва котешките си изрядно лакирани и наострени за случая нокти.

Чувстваме се като мъже, ако все пак успеем да прелистим и тая страница на жената. На следващата се натъкваме на:

-Мама ще идва на гости! Трябва да я посрещнеш на гарата!

Трудно ви става от преглъщането на тази страница, защото жената, милата, добавя вдигайки кръвното ни:

-Ще остане цяла седмица за Коледа. Внимавай  в приказките си!

С изпотени от напрежение лица успяваме да стигнем в четенето на жената точно в средата. Повествованието ни е грабнало и вече сме на върха на вълната, която ни плиска от време на време, ту успокояващо с усмивка галеща, ту нервно шамаросващо и накъсано...

Появява се в романа, интрига. Момент на ревност. Чуваме:

-Обръщаш повече внимание на комшийката... Погледът ти е като на гладен котарак!

Смущават ни с думи и в следващата страница. Естествено замълчаваме, защото няма как да отречем минижупа на съседката, който привлича винаги като магнит погледа ни, на не ял скоро крехко агнешко, котарак.

Въздъхваме за смисъла на живота и намираме сили да обърнем страницата. Следващата!  А там... Не коледни джуджета, а деца. Нашите собствени, които изправят всекидневно косите ни с прищявки.

Длъжни сме, щом сме се пуснали в увлекателното прочитане на жената, да се опитаме да преглътнем и тези страници.

Там естествено напреднали, но не и разбрали всичко от живота се натъкваме на епитети употребени с чувство срещу нашата мъжка гордост.

-Вече си почти плешив! Трябва да помислиш за перука. Няма да се излагам с теб пред хората на показ! А и коремът ти на дядо Коледа, смущава всеки... Не яж като не видял баница пред гостите!

     Все думи, които засядат в гърлото ни, но въпреки това сме готови да се жертваме като убедително обръщаме и тази прочетена страница на жената.

Колкото по напредваме, колкото повече следим редовете и, толкова не я разбираме. Удивени сме от интелекта, от начина и на оцеляване.

 До вчера тъй гореща, днес студена... Лъха лед и топлина от страниците и. Но все пак...

Все пак, вълнуващ роман е жената. Бушуващ ураган. Когато не очакваме избухва като свръх нова звезда с усмивка, тъй нежна, привлекателна. Друг път ни удавя в сълзите си. Едно временно е готова да ни удави на момента, да ни заколи, но и да ни обича истински...

Опитваме да я хванем в последната и страница, където епилогът чака разбиране.

УВИ! Такова няма! Жената си остава загадка непрочетена. Колкото и да я листим, разлистваме, винаги си остава не дочетена.

Въпреки всичко изложено по горе, който мъж не я е чел, който не е вкусвал от попарата и, не е живял истински. Защото приятели, романът трябва да се листи!  Той не става без жена. Не се ли отгръщат страниците и, не се ли вълнуват гърдите и, няма и няма как да бъде разбрана. А поне мъничко все пак трябва. А щом е необходимо, нека я има жената. А щом я има поне да се опитаме да четем в редовете и... Накъсани с любов, омраза и една вечна изненада, която чака всеки мъж накрая в ЕПИЛОГА, в който липсва край!

В.Софин