Не се мислеше за колекционер. Нямаше никакво
желание да събира неща. Въпреки това те, се бяха натрупали. Номера, които
носеха спомени.
Цифрите в телефона не приказваха. Не даваха обяснения. Но
имената над тях живееха собствен живот. Те означаваха много. Караха мислите да
се бунтуват и търсят решения... И с право!
Тях вече ги нямаше...! Не бяха сред живите... Но въпреки
всичко, имената вътре в телефона, стояха и чакаха...
Но и той чакаше. Нима можеше да повярва, че приятелите му ги
няма вече...
Живееше с постоянна надежда, че някой миг, час, ден, месец, година,
приятел, който не се обаждал ще звънне и гласът му ще го зарадва.
Всеки път, всеки миг, когато хвърлеше поглед на имената,
чувстваше тъгата, която го изгаря...
Лесно можеше да изтрие безполезните вече номера. Да ги
унищожи, да убие и имената вътре... Можеше, но сърцето му пазеше спомени и той
не беше готов още да ги изгуби завинаги.
Вярно беше и другото. Никога не мислеше себе си за
колекционер. Нито пък имаше желание да събира телефонни номера.
Но ето, че те без да го питат се бяха събрали.
Не говореха никак, но имената над тях приказваха за отминали
времена на щастие, на приятелство и слънчеви усмивки...
Днес обаче вече ги нямаше... Липсваха му гласовете,
закачките, споровете и дори караниците за нещо дребно не съществено, но което
караше телефонът му да руменее и излъчва плам. Плам, който липсваше вече.
Нямаше го.
Отвъдното тягостно мълчеше. Не даваше сигнали. Тишината
тежеше. В неговата чувствителна душа плачеше и търсеше отговор за изчезналите
приятели. Приятели, които мълчаха. Но имената над телефонните номера смущаваха
и предизвикваха размисъл...
Освен всичко това въпреки, че не се мислеше за колекционер, много профили във Фейсбук се бяха събрали за да го измъчват. Когато отвореше
личните си спомени винаги се натъкваше на приятел, който вече го нямаше... И не
защото някой все пак е решил да го изтрие и игнорира. А просто, защото вече си
е отишъл завинаги.... Коментарите стояха като паметник, послание сякаш от
отвъдното. Гледаха го снимките на приятели, които вече ги нямаше. Но всичко
качено от тях в профилите им продължаваше живота си. Коментари, отговори, майтапи,
тъжни моменти... всичко!!!
Най лошото за него беше, когато не знаеше, но подозираше
какво се е случило. Нямаше как да не е сигурен в приятелите си. Те никога не
биха го изоставили ей така просто за нищо. Не биха си отишли без да кажат
довиждане или сбогом.
Просто човекът е бил там, а в утрешния ден, него вече го
няма. Отишъл си е завинаги.
Няма отговори. Какво е станало?
Сърцето на колекционерът на спомени се свиваше от мъка и
търсеше отговори... Отговори обаче нямаше.
Не му се искаше да махне с ръка и натисне клавишите на
клавиатурата на компютъра изтривайки поне тези за които знаеше истината...
Знаеше че, няма да ги върне, но сърцето му не даваше. Нямаше миг спокойствие. Липсваше
и радост.
Живееше с мисълта, че всичко това е сън. Страшен вярно, но
преодолим.
Сутрин, когато отвореше очи, първата му работа беше да седне
на компютъра. И докато той зареждаше да погледне с надежда телефона си.
Може би всичко е илюзия... ей сега, ще види, ще прозре, че
нищо не е станало. Всичко е добре. Никой не е пострадал. Даже и хаплив да бъде,
изчезналият приятел нека се обади. Нека покаже, че животът е смисъл.
Животът е чувство.
Животът е и спомен, който няма да забравим никога!!!
В такъв случай,
не трябва и няма смисъл да се притесняваме за станалото вече. Че то миналото си
е с нас. То си е било винаги с нас!!! Живеем, мислим, обичаме и помним!!! Какво
по хубаво от това да носиш теглото на добрите спомени. Тежи, но все пак някой
ден, някой ден може би.... Може би телефонът ще звънне. Компютърът ще покаже,
че е живо приятелството!!! И нещата, които сега изглеждат прекалено тъжни,
нещата, които нежелаещият колекционер беше събрал, щяха да се усмихнат по нов
начин. Едва тогава смисълът на бъдещето и надеждата, че не всичко е забравено
ще блесне и взриви космоса със сила, която ще отекне над цялата вселена, показвайки ясно, че животът е ОБИЧ!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар