Не знаеше какво го чака...

      Когато се роди изобщо не подозираше какво го чака. Първоначално беше хубаво. Имаше си хас. Още нямаше собствени мисли. Други бяха заети с него. Поотрасна, закрепи се и се започна... Отнякъде се появиха мънички пробойни.  Почти невидими с просто око. Просто дупчици, които говореха. Не, не спореха помежду си. Бяха мълчаливи и тревожеха душата му. Беше почнал да разбира...

Не се впечатляваше много. Даже не се вълнуваше. Днес срещнал човек, цвете или къща... Утре ги нямаше вече... Бяха изядени от времето, което не прощаваше никому, нищо. Не даваше заем, нито изискваше нещо. Просто си взимаше своето и всичко ставаше различно.

На двайсет поумня. Усети се, че животът е хубав. Да но, не сам, а с приятели, роднини, колеги, познати и случайно срещнати хора на пътя.

Усети болката. Загубата не беше огромна, но бодеше. Беше се появила дупчица. Малка не забележима, но за него огромна и от значение. Преглътна някак си. Огледа се и продължи напред. Какво ли друго му оставаше.

С годините пробойните станаха повече. Вече не се брояха на пръсти. Струваше му се, че всичко е нарочно. Напротив животът продължаваше... Продължаваше да изтича и дупките растяха.

Ако преди почти не се усещаха, а тихо в мрака едва кървяха, сега започнаха да текат. Постоянното изтичане на кръв не правеха бузите му бледи. Сърцето беше почнало да страда. Игличките в него се увеличаваха. В един момент то вече изглеждаше като игленик с многобройни дупчици по него. Вече не капеше тихо... Стоновете му огласяха света наоколо. Никой обаче не ги чуваше. Всеки беше зает със себе си и не виждаше... Да, но той прогледнал, се измъчваше.

Улиците пустееха. Все по рядко срещаше тия хора, които му бяха близки на сърцето. Вече ги нямаше... Бяха си отишли завинаги! Но нещо беше останало. Неговото сърце, което не спираше да кърви... всеки ден, всеки миг и час изтичаше...

Вярно беше и другото. Нови личности идваха старите си отиваха... да но всеки беше различен. Всеки оставаше печат в сърцето... неговото сърце, което кървеше... Имаше защо! Не го беше страх от смъртта. Напротив, чакаше я... Все някой ден щеше да го навести. Времето не забравяше никой. Защо и той да забрави какво е било? Приятели, любими, колеги, познати... Трябваше ли да тегли чертата и да се направи, че нищо не е било. Нищо не се е случило! Нима дупчиците в сърцето не говореха... не страдаха, не плачеха и не кървяха!?

Останаха само спомените. Това го тормозеше, защото не знаеше какво го чака. Само подозираше! Все още мислеше, че ще му се размине някак си. Улиците не даваха обещание. Встрани от тях дворовете на къщите се усмихваха с цъфнали лалета. Някои свежи току що родени, други на залез кървящи...

Всички в правото си на живот, на време което даваше и отнемаше... Взимаше всичко, даже триеше спомените. Хубаво, прекалено хубаво, но сърцето оставаше, оставаше да се обезкръвява и когато вече не останеше и капка кръв, тогава и той щеше да бъде забравен. Захвърлен сред бурените, които цъфтят по безименните гробове. Останалото, ако е останало нещо, то е вече история, история разказана от друг. Този, който тепърва щеше да установи, че дупчиците в сърцето наистина кървят и остават белег в душата на всеки, който е имал честта, да се роди!

В.Софин