Ледените висулки не знаеха, къде
да падат. В снега на меко или във врата на някой нещастник неподозиращ, какво
става горе на покрива. Въпреки дилемата, те нямаха право на грешка. Както винаги
става, избраха топлия човешки, врат. Не толкова обзети от чувства, а за да
усетят вкуса на кръвта. А всеки знае, че когато се подуши тя, изборът остава
завинаги в ръцете на убиеца...
Колебанието пък, остава в ръцете
на Темида, която редовно измива срама с условна присъда или с пари броени
задкулисно на ръка.
Истината се изпоти от напрежение.
Не знаеше нов път по който да тръгне. Искаше да е чиста, неподкупена и вярна.
Оказа се страхлива. Избяга през граница откъдето внесе чувство за малоценност в
българина. А вятърът духащ отблизо се зарече, че няма да се занимава повече с
нашето уплашено, човече...
Съжалиха го... Не го убиха!
Оставиха му секунда размисъл, която отнесе в гроба си! Системата винаги е
съществувала. Слухти диша във врата на хората. Следи ги и подчинява. А
истината? Истината е, че системата не приема друго мнение за истина. Значение
няма, кой какъв е. Няма! Защото значението е подчинено единствено и само на
системата, която се храни с българска кръв.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар