Непознати вкъщи

                                                                

Непознати в къщи

Двама приятели, които често водели разговори на кафе стигнали до заключение, че са непознати.

–Ама, че скапан живот! – оплаква се Петров на Николов.

–Какво те тревожи, брат? Имаш млада жена, добър шеф и приятна на вид, тъща.

–Де да беше само така. Вчера рано сутринта изпращам тъщата до гарата и тъкмо се обръщам да си ходя, когато една млада дама ми налетя… Гледам, съвсем непозната си беше за мене.

–Да не те е била, Петров щом ти е налетяла… -засмял се, Николов.

–Лесно ти е да се смееш на нещастието на приятеля си, Николов. Мацката  се беше припознала. Като ме награби с целувки направо онемях…! По едно време тъкмо, когато ми беше харесало ме отблъсна, погледна ме и като видя, че не ме познава рече:

–Ей, ти кой беше?

–Петров! – отвърнах почти със заекване аз. А тя:

–Извинете Петров. Припознала съм се. Помислих ви за Николов.

До този момент слушал с усмивка оплакването на Петров, Николов реагирал:

–Ти да не намекваш нещо, брат? Много добре знаеш, че съм женен и с непознати дами не се срещам.

–Само едно магаре ли казват у нас така, не може ли да има и друго, Николов. – смее се и Петров.

–Ти май ме обиждаш? – засегнал се Николов.

–Нищо такова. Как можеш да си го помислиш. Просто само давах пример. Но другото е по интересно. Да ти разправям. Връщам се вкъщи и оппа, моичката не ме позна.

–Айде бе? Нещо ме послъгваш. – съмнение обзело, Николов.

–Не. Като ме видя. Направо ми налетя…

–        Аха! Целунала те е!

–        Напротив. Този път усетих на бузите си шамарите. Гърбът ми пък разбра как бие точилката. И докато ме налагаше милата крещеше:

–        Така значи. Аз се трепя вкъщи. Сготвила съм, а ти кой си дето скиташ по чужди жени?

–         Откъде е разбрала? -смее се пресилено Николов на нещастието на приятеля си.

–        По страните ми беше останало червило.

–        Аха! Това си е наистина силно доказателство. – уточнил, Николов нещата и отново се засмял. – А после накрая не те ли позна?

–        Не. Изгони ме с ритници. След това се наложи да отида на работа. Като ме видя шефът ми направо побесня.

–        Значи така. Аз се трепя тук за фирмата за да имате работа, а вие хойкате по жени – ми рече, той.

–        Че, ти не изтри ли червилото по страните си, брат?

–        Нямаше време за това. И без това закъснявах за работа.

–        И после?

–        Най- накрая реших, че е време да се погледна в огледалото.

–        И позна ли се?

–        Напротив. От огледалото лъхаше на чуждо…

–        Как така на чуждо? – учудил се, Николов.

–        Това не беше моята физиономия. Някакъв нашарен с червило палячо ме гледаше от там. Запитах се по дяволите, къде бях изчезнал аз? Кой беше тоя циркаджия дето ме зяпаше?

–        Намери ли отговор, брат?

–        Намерих като се изкъпах. Излизам от банята и жена ми най после ме позна. Вика ми:

–        Някакъв сутринта ми налетя с червило на бузите и се наложи да го изхвърля с ритници и шамари. Вместо ти да ме пазиш, аз самата трябваше да се погрижа за това.

–        А на следващия ден, когато отидох пак на работа шефът ми рече:

–        Къде ходиш, когато фирмата има нужда от твоята помощ? Завчера някакъв начервен глупак се представи за теб и искаше да работи. Изгоних го. Дори се наложи въпреки усилията му да остане, да го изхвърля с помощта на охраната.

–        Ти май нещо ме лъжеш, брат? – дивил се на думите на приятеля си, Николов – Не може да е станало точно така.

–        Напротив. Точно така стана. Не усещаш ли, че и ти не ме позна от пръв поглед. Но ако сега се вгледаш в мен по-хубаво ще видиш…

–        Да. Сега те виждам. Кой си ти бе, негоднико? Не те ли е срам да се представяш  за Петров.

–        Но, моля ти се, брат. Доколкото виждам себе си, разбирам, че аз съм Николов. А ти като те гледам такъв агресивен си само, Петров.

Само едно не ми стана ясно, кога сме успели да разменим физиономиите си. Дали пък не беше вчера или онзи ден, когато пихме в кръчмата при Весо. После бяхме много пияни. Вадихме документи на масата и спорехме. И в бързината докато сме плащали сме разменили не само кесиите си, но и самоличността си.

–Вярно, бе. Като се замисля, сега...Чудех се откъде имам толкова много пари в джоба си..

–        Аз пък не подозирах, кой ли ме е ограбил.

Гледат се Петров и Николов, зяпат се и не могат не само да се осъзнаят но и познаят. Накрая все пак прихват в смях.

–        Щом всички близки не ни познаха. Всъщност кои сме, ние!? Въпрос без отговор… -мислел  на глас, Петров.

Е поне чашите ни в кръчмата да са еднакви. Иначе току виж някой друг ги припознал… -засмял се и Николов преди и двамата да се отправят на запой в кръчмата на Весо.

В.Софин 18.12.2022год.