Приключение в Рила увенчано с успех

                                                                              

                           Едно приключение в Рила увенчано с успех!

      Докато си пиех кафето и зяпах по чавките се ражда идеята за декемврийска  разходка из Рила планина.

           След кратко лутане на мисли стигаме със сина ми Боян до избор. И той се оказва „Костадинкини скали“

За първи път чувам за такава местност. И приключението ми въпреки дърпането ми, започва.

 В помощ ни идва „Пежака“ на сина ми. Тръгваме с колата от Самоков почти неподготвени. Все пак успяваме да вземем раница, няколко филийки хляб, лютеница и шише с вода.

  Понеже бързаме, забравям ракията вкъщи. Без „двестаграмка“ за лек и разпускане, но с десерт, две ябълки по път.

     Набрало скорост Пежото на сина ми стига до село Мала Църква, където без да се сърди избира за почивка да паркира при запустял младежки лагер носещ името на „Васил Левски“.

       Намираме се вдясно над река Леви Искър, където обувките ни намират кал по пътя, водещ право нагоре между смърч и бор. Да не забравя, че и тънката снежна покривка плъзнала по елите наоколо, придава на гората изключително, красив вид.

 Катерим между замръзнали гъби и отрязани смърчове превърнати в трупи. Горското прочиства пътя. Това разбираме от указанието за разширяването му.

 От толкова бързане не усещам, че стръмното ми идва в повече. Калта също лепне по обувките. Това не пречи на фотоапарата ми да запечатва сцените една по една. Закъснели гъби, елхи със сняг по тях, следи от гъби, на гуми от джипове също. Дори и на една мощна машина за извличане на трупите от гората.

-Хайде побързай! -чувам внезапен съвет от сина ми.

-Почакай да снимам бора!  - чух се пък, да казвам, аз.

–Кой бор? – гледа и се чуди синът ми, Боян.

На един пън мъничко зеленичко едва вдигащо глава, никнало борче.

–Ха, ха…! – засмя се на шегата ми синът – ама, че чувство за хумор!

     Вляво и вдясно до нас се чуваме птича песен примесена с ръмженето на река Леви Искър.

За момент човек можеше и да си помисли, че това се случва през пролетта, но уви декември още в начало, пристъпва без милост в душите ни.

    Спирам за момент заради кръвното налягане, което шуми в ушите ми. Мае ми се свят и дори имам позиви за повръщане. Спасява ме ябълката в раницата на сина ми Боян. Не вярвах, че е възможно. Но сякаш като с магическа пръчка ябълката изтрива умората в мен и кара краката ми сами да се разбързат. Езика ми също взе думата и почва да плещи глупости, които развличат сина ми по пътя. Така с усмивка на уста стигаме мястото, където се извършва сеч.    Моторна резачка ни предупреждава, а и машината за извличане на трупи също. Спираме за момент  и един смърч пада близо до нас, като върха му почти облизва пътя. Опасности дебнат отвсякъде, но приключението си е приключение. Запазили спортен дух без страх минаваме покрай машината за трупи управлявана от шофьор, който поздравяваме с жест на ръката и небрежно кимване.

Зад нас остава недоволното ръмжене на вечно гладната за дървета, резачка. Измъкваме се от стръмното и вече усещаме, че краката ни са стъпили на равното. Именно тук се натъкваме на полу изядена табела с указание. Четем : „Господинкини скали“

–Това да не е грешка? – питам Боян. На картата са маркирани като „Костадинкини скали, а тук са „Господинкини…“

  Върви, че ги разбери. Но разбирам, че нещата са такива също като някои върхове в Рила. Натъквам се често на различни надморски височини за един и същи връх. Така беше с Кабул, така и със Соколец, а и със „Свети Дух“ – 2012м и 2122.

Да беше само това. По пътя ни следват легенди. Почти една и съща.

Тук се натъкваме на „Момина скала“ сега „Костадинкини скали. Поредната легенда съобщава на мозъчните гънки на прочелия любопитен турист следното:

По времето на османското присъствие или робство е имало една красива българска мома. Както ги има и днес, разбира се... Тя се влюбила в местен младеж, който искал да я открадне както е било по обичая тогава. В един момент обаче момата Костадинка била преследвана и последвана от заптиета, които също решили, че тя трябва да стане жена на пашата владеещ тогава, Самоков. В крайна сметка докато бягала нагоре по стръмното достигнала скалите и се хвърлила от тях. От тогава местните тук твърдят, че в миналото е носила името „Момина скала“, а в днешно пък с имено на момата Костадинка – „ Костадинкини скали“.

Върви, че ги разбери легендите.

    Стръмна пътека най-после ни отвежда до шеметно надвисналите над долината на река Леви Искър, Господинкини или Костадинкини скали както е по карта.

 И тук пред погледите ни се открива… зашеметяващата гледка на пълзящи в бяло облаци, някои от тях съвсем прозирни. Върхове сякаш плуват в омара. От ляво надясно очите намират върховете „Свети дух“, до него „Пчелина – 2422м.“ между тях долу поляната със заслон Алиница в сняг, над нея с поглед ни следи, Мусала. Следват малкия Скакавец, езерото Йозола с Погледец – 2691. и „Будачки камък“-2447м. Долу пък се пени ръмжаща, близо между смърчове, борове и ели, река Леви Искър.

На Костадинкини скали има няколко забити клинове увенчани с халки. Явно монтирани там за алпинисти. Табелата оставена наблизо от тях ни разсмива: „Стига си се катерил! Слизай към къщи!“

   Естествено не слизаме в долината, където шуми и се пени река Леви Искър, а се връщаме след погълнати, няколко засищащи глада ни филии с лютеница, обратно до пътя. И вместо назад поемаме устремно напред към връх Будачки камък и хижа Мечит. Мнението ни е единодушно. Пътят е почти равен. Провира се между дървета и на места се издигат, скали. Погледа ми се спира на все още не замръзнала, синя камбанка, която се гуши срамежливо от студ в снега на пътя. Снимам я и след само три завоя стигаме място наречено „Панорама“. Оказва се група от скали откъдето се откриват, изгледи. В момента долу почти не се виждат село Маджаре и околностите му. Но виж ти зад нас се усмихват връх Алеко, Безименни и прозира с погледа си към нас величествения, Мусала. Всички ми изглеждат побелели като старци, но вече готови да посрещат предстоящата, Коледа.

   Наслаждаваме се няколко минути на гледките и ниските облаци отново ни хващат на връщане. Вече сме в гората към вкъщи. Не съм забелязал на идване, но сега прави впечатление пътят надолу. Стръмно слизане, увенчано на места с плъзгане. Встрани от пътя забелязваме следи от сърна. Впечатлен съм и от други, които изглеждат сякаш са от куче… Ние със сина ми все пак, успяваме да се спасим без падане по - пътя. Разминаваме се надолу с машината свличаща отбраните по рано през деня смърчове, и се озоваваме отново при изоставения младежки лагер „Васил Левски“. „Пежака“ на сина ми ни очакваше с нетърпение. За да не го мъчим повече скачаме вътре и се връщаме удовлетворени от похода с усмивка в Самоков.

   Ако искате, а вие сигурно или поне някои от Вас приятели мечтаят за приключения, не се колебайте. От „Костадинкини скали“ се открива запомнящи се панорами с върхове, които остават завинаги в паметта на хората дръзнали да крадат с очите си от красивите гледки на Рила планина!

  Да не забравя! Накрая бях обзет от носталгия, или може би защото забравих на идване да взема ракия и спазя моята си традиция. Горе на скалите да отсипя от нея, за приятели, които вече не са между живите, но са още живи в сърцето ми…

Накратко този стих е посветен на тях:

 

                                    Няма ги приятелите вече…!

Тъгата на върха изплува.

Крачките оказаха се трудни.

При орлите ми се струва -

горе, гледките са чудни.

 

Нейде там капнаха сълзите

сред облаците на безкрая.

Напразно взират се очите,

избягал е в мъглата, раят.

 

Тъгата на върха изплува.

Спомените идват от далече.

Самота в душа ми нахлува

няма ги приятелите, вече…!

В.Софин 4.12.2022год.