На разходка до „Иконостаса“ в Рила планина.
Времето за
декември обещаваше топлина. Някъде там в Рила ни чакаше ново приключение.
Иконостаса, една скала с минало. Так, където някога хора са идвали да се молят
на Бога.
Тръгваме.
Всъщност Пежото на сина ми е в готовност да пали. Няма търпение да поеме по
пътищата на България. Затова тръгваме и ние с него. Вземаме Раница, която
охотно е прибрала хляб, лютеница, вода, сирене и кашкавал. Този път се беше
изхитрила да скрие и ракия за настроение и не само…
Вече сме на
двореца на Ситняково в Боровец, където оставяме „Пежака“ на сина ми Боян на
почивка.
Пътят е ясен.
Тръгваме по мусаленският нагоре.
Газим в
мекотата на снега. На места ледът спира обувките, но волята надделява. Скоро
вляво до нас, дочуваме гласове. Оказват се алпинисти от столицата, дошли да
тормозят въжета и клинове. Всъщност виждаме една голяма скала, която чака
гръбнакът и да бъде почесан с „котки“ обувки специални за краката.
Оставяме алпинистите
да се забавляват, а ние продължаваме нагоре. Минаваме мост под който пее
планински песни, река Бистрица.
Може би някъде след
четиридесет минути бавен и предпазлив ход от наша страна заради леда, който
пречи на места стигаме голяма скала на пътя. Почти веднага след нея хващаме
горска пътека. Току пред нея има камък на, който зелена боя дава указание,
което решаваме да следваме. Всъщност джипиесът на сина ми Боян, който ни дава
правилната посока. Поемаме нагоре прежаднели за Рилски гледки. Бял бор и смърч
и шишарки, които заедно с опадалите иглички спират погледите ни. Вляво скали,
които са надвиснали над нас. И на места изгоряла голяма маса, дървета. Явно е
бил пожарът, който беше вилнял миналата година на това място. С търпението на слонове, които не бързат
стигаме при скалата наречена „Иконостаса“.
Виждаме средата, където личи, че може да се качва, ни има лед. Предпазливите ни
стъпки спасяват положението. Успяваме да се качим горе върху скалата от, която
се откриват гледки към хотелската част, Семирамида“, а в далечината град
Самоков зад нея. А Веднага вдясно от нас отдолу ни гледа, Боровец. Тук снегът
на скалата не се е стопил. Но в съседство под погледа надвесен зяпа бял бор,
докато в другата страна няма нищо друго освен опадали иглички. Избираме
почивката си тук. На раницата и беше омръзнало да мъкне по пътеката провизиите.
За да я облекчим, решаваме да хапнем. Часът е два, а ние все още не сме
обядвали. Хапваме на две, натри. Разсипвам с облекчение част от ракията върху
скалите с мисълта за приятели отишли си от тоя свят, чиито спомени ме изгарят,
както и глътката от парливата течност, която взимам в подкрепа. За момент
изпадам в униние.
Скоро след това
след направените снимки тръгваме отново. Вместо обратно обаче нагоре по пътя
водещ към връх Ястребец. Не стигаме до него, но спираме на гости при други
скали, откъдето в цялата си прелест, ни се усмихват няколко върха от Рила. Тук
погледите, ни се радват на Връх Шатър, Иречек и вдясно долу съглеждаме пътят
към хижа Мусала и ски пистата намираща се по нагоре. Всичко там е потънало в
бяло от снега. При нас обаче, където огънят си е казал думата при пожара, голи
скали, изгорели смърчове и части от борове. Изсъхнали изцяло завинаги, но
стоящи като паметници, които да напомнят за станалото, и за това, че туристите
трябва да внимават с действията си.
Ако искаме красотата на Рила планина да ни огрява и радва
просто сме длъжни да спазваме правилата. Та Рила планина е сърцето на
Балканите, трябва ли да унищожим богатството, което е дар за всички ни?
След тия внезапно поникнали
мисли в мен, правим снимки за спомен, а и видеоклип също. С натежали от
нежелание крака тръгвам без желание обратно надолу следвайки Боян. Скоростното
слизане спираме при една забравена пътека, водеща краката, вляво.
Решаваме да дълбаем
хода си в нея. Паднали дървета, нови и стари почти изгнили не спират устрема
ни. На места пътеката изчезва, защото на нея са успели да издигнат тела
нависоко пораснали нови борчета и елхи. Все пак благодарение на джипиеса на
сина ми се справяме. Стигаме на място откъдето ни наблюдава въжената линия на
кабинковия лифт. Тръгваме бавно надолу по просеката. Стигаме стар изоставен път
удобен за краката ни. Хващаме го и скоро стигаме стария път по, който бяхме
дошли.
Ето ни най-после при Пежото. Палим, но не цигари, а двигателят, който сгрява
обстановката с ръмжене, което приспива.
Докато се отдалечаваме от мястото на събитието,
приключението почва бавно да изстива. Но виж споменът, остава да живее на
свобода и в двама ни. За Пежото не знам. Все пак остана доволно, когато без
проблеми се прибра за спане в гаража си!
До нови срещи и приключения, там в лоното на Рила,
приятели!!!
В.Софин 10.12.2022год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар