Ехото завинаги

                                                                                      

                                                                Ехото завинаги

      Любопитно слънцето надникна през единственото прозорче на мансардата. В миниатюрната стаичка на пода лежеше матрак. Близо до него стърчеше масичка, която си беше позволила лукса да има бродирана, покривка. На последната пък разтворен дневник правеше компания на молив. За да не скучаят тези предмети на малката масичка се намираше и гумичка за изтриване на писанията в дневника.

      В тази скромна мансарда близо до звездите на матрака лежеше възрастен мъж. Слънчевият лъч, който обикаляше с любопитството си на откривател се мушна ловко под ръката на човека затулил очите си и надникна в тях. Слънцето хлъцна в изненада. Мъжът не спеше. Очите му макар и затулени бяха отворени. В тях си бяха позволили среща, сълзите. Сълзи, готови да избликнат също като ручей пробил си път навън от майката земя.

        Въпреки всичко още не бяха успели да се измъкнат на свобода. Възрастният мъж беше потънал в мечти. Още се виждаше млад. Да сякаш вчера беше, когато го изпратиха войник. Сам носеше в малък картонен куфар богатството си състоящо се от необходимото бельо за преобличане.

  И се започна. Маршировки, устави, клетва, заповеди… И всичко на фона на неговите крехки осемнайсет години. Трябваше да се научи на самостоятелност, на издръжливост.

           На това място наречено тогава родна казарма се образуваха и приятелства за цял живот. А спомените там никнеха почти през всеки минал ден.

     Но един спомен все още гореше в душата на вече възрастния мъж. Продължаваше да го тормози плаца, където сутрин тогава, всички  като него, войници се строяваха за сутрешния задължителен, развод.

      Докато течаха редовните заповеди от вече втръсналото на всеки един от военните, мероприятие, една млада жена минаваше оттам. Вървеше гордо. Потропваше с токчета по асфалтираната пътека, хвърляше по един бегъл поглед към войниците и отминаваше.   Появяваше се като тих вятър, облечена ефирно в рокля на цветя Красива, младата жена не подозираше, а знаеше че цялата мъжка компания изсипана на плаца гледа именно, нея. Сякаш гласът на командира на поделението изчезваше. Нямаше нищо друго, освен може би лекия полъх на вятъра, който разклащаше клоните на тополите. Но той скачаше и в дългите червеникави коси на жената. Бъркаше с пръстите си там и караше войнишката аудитория да въздиша от завист.

Слънцето и то нахално се взираше в краката на момичето и караше роклята да изглежда прозирна. Толкова много, че всички мъжки погледи затаяваха дъх. Лист да се отронеше нямаше и да се чуе. Но токчетата се забиваха като шишове за лед в тила на войниците.

      За момент всички забравяха, къде се намират. Нищо не беше от значение. Нито заповедите мирно помагаха, нито вдигането на знамето, което плющеше с трите си цвета горе високо на пилона само и само да обърне вниманието към него.

Е то беше привлечено.

    Скоро всички се запитаха, коя ли бе? Коя и защо е в поделение, в което рядко можеше да се види жена.

     Оказа се зъболекарка. Тя млада и хубава, но вече със спечелено сърце. Съпруга на офицер от поделението. Това не пречеше на всички мъжки погледи да се отклоняват сутрин при развода провеждан на плаца.

Не пречеше и на тия, войници, които дръзваха да видят хубавицата отблизо.

Един от тях беше, възрастния сега, мъж. Още помнеше не толкова болката в зъба тогава, а  срещата с младата, красива жена.

      Влезе смутен. Жената помисли, че се страхува и го насърчи с усмивката си, която му смъкна тогава, звезди.

 Стоеше и мачкаше неловко войнишкото кепе в ръце. Най- после осмелил се чак при второто подканяне, седна на зъболекарския стол. И се започна. Може би любов от пръв поглед? Или пък младежки порив дошъл от хормони бликнали в душата на неговите осемнайсет години?

    Нямаше  отговор. Остана му спомена за това. Тя му сподели тогава, че има правилно подредени зъби. Стори му се странно, но го запомни. И именно сега докато лежеше сам на матрака споменът го удари между очите. И сълзите му сами избликнаха. Същите като тогава за пропуснатия шанс. Шансът да се влюбиш и да нямаш избор. Но какъв избор имаше тогава?    Нима можеше ето така просто да се завърти флирт, че и нещо повече? Особено в казарма, където важеха само заповедите на командващите.

     Остана му утехата да я вижда сутрин при развода в поделението . Да вижда и да страда, мълком. Близо до нея, но и много далече, въпреки всичко.

     Да, но спомените са също като звездите. Изгряват именно тогава, когато изобщо не ги очакваме. Сълзите и те бликват като ручея, който излиза за първи път на свобода извън майката земя. Любовта идва като лъч, и залязва също като слънцето надникнало в малката мансарда на възрастния човек. Надникнало за миг, но усетило изгубената младост.

      Ехото от миналото се беше обадило. И сякаш нещата бяха станали вчера. Млада стройна жена, облечена в рокля на цветя минаваше пред жадните войнишки погледи желаещи любов, и оставаше отпечатък в сърцето на всеки от тях. Същият спомен сега тежеше в душата на възрастният мъж. Внезапно той се изправи, придърпа масичката към себе си, и стиснал молив в ръка, започна да пише за ехото докоснало сърцето му завинаги.

В.Софин 17.01.2023год.