Какво толкова е станало

                                                                     

Какво толкова е станало

–Какво пък толкова е станало…! -недоумяваше Марин за забележката на шефа, че е закъснял  сутринта за работа.

 За да успокои ескалиралите си нерви, преди да потегли с колата, отвори жабката, и гаврътна на един дъх, намиращата се там, двестаграмка. За да бъде сигурен, че няма да го надушат, пиеше винаги, водка.

Успокоен донякъде дори развеселен, се отби в училището, където учеха децата му. Налагаше се да ги прибере, защото съпругата бе, втора смяна на работа.

Все пак, той като мъж трябваше да се напъне и свърши нещо в помощ на семейството към , което се числеше.

                                                                                    …..

Синът му деветгодишен сияеше до него в колата. Дъщерята, Евичка, седеше отзад и бърникаше в джиесема разглеждайки, картинки.

          Марин мразеше всяка една вечер, когато се прибираше вкъщи. Постоянните задръствания в столицата му идваха в повече. Търпението му го предаде. Спирачките на колата отказаха. Трябваше да кара колата на преглед, но беше я забравил покрай вечните забележки на шефа.

     След опасен завой без да се съобрази с дъждовната обстановка вън, вместо да намали Марин даде газ окрилен от алкохола в кръвта, който му шепнеше : „Давай! Сега ти е паднало да се покажеш като истински мъж, а не като хленчещ червей пред шефа си!“

     Сякаш дяволът се бе вселил в него. Напълно беше забравил децата си, малкият Маринчо и чаровната Евичка. Марин ускори, скоростта. После сякаш на шега, забави. След това реши отново да натисне газта. И когато се почувства като герой успокоен и щастлив, колата поднесе, зави навляво без да се съобразява с отказалите спирачки, и се блъсна в крайпътен, бетонен стълб. При внезапния зверски удар бронята ѝ се огъна като хармоника.

   Отстрани като  прекъснат холивудски филм се получи изключване на електрическия ток в мозъка на Марин. Рязка светлина, замъгляване и всичко изчезна, сякаш не е било, не е станало.  На улицата остана дъжда, който се стичаше като сълзи и фаровете на преминаващите коли.  Някои от тях спряха. Ужасен от видяното, млад мъж се обади на бързата помощ. Рулетката беше завъртяна. Животът ако го имаше изтичаше в близката канавка. Помощ идваше, но дали някой щеше да я дочака?

                                                                                           ….

След едно денонощие на опити от страна на лекарите да върнат живота, успяха да събудят от комата Марин, в която беше изпаднал.

Болеше го зверски гърбът. И не само… Чувстваше се пребит. Нямаше спомени за случилото се.

В стаята до кревата, на който лежеше седнала на стол го гледаше обвинително, жена. Млада би казал, симпатична жена. В първия момент, когато отвори очите си я помисли за санитарка. Изведнъж облакът, който бе успял да замъгли  мозъка му, изчезна. Осъзна, че това е съпругата му. Неговата, жена на която още липсваше в мислите му. Нямаше го името ѝ. Видя сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. Мълчаливи сълзи, които извираха от двете сини езерца на очите ѝ.

–         Какво пък толкова е станало? -обади се Марин с глас, който му беше чужд. – Нали съм жив!?

Съпругата изхлипа:

–         Това, което всъщност стана… е непоправимо! И знаеш ли, кое е най-тъжно?

–         Не.

Марин не разбираше какво толкова се горещи съпругата, чието име още убягваше на мозъка му.

–         Тъжното е, че вече нямаме деца… Останаха на пътя. Няма я, Евичка… Няма го Маринчо, с когото толкова се гордееше...

    Изведнъж Марин се пробуди. Всичко си дойде на място. Шефът, децата, колата и оня шепнещ глас на дявола : „Пий и всичко ще си дойде на мястото!)“

     Беше пил. Непоправимо си бе позволил глътка алкохол за отпускане на нервите. Е, беше успял. Успял да се докаже, да бъде мъж!

–Ама, как, какво, защо…? – бликнаха внезапно отприщени, безкрай, учудени, думи от устата на Марин

Обвинителния поглед на жена му, сълзите и нейните думи размити в мозъка му изскочиха на свобода:

–         Казах ти, да не пиеш. Да, но в кръвната проба, която по мое настояване лекарите направиха горчивата истина излезе на показ. А ти, Марине толкова много се опитваше да я скриеш от мене.

–         Няма вече да пия! Обещавам! –думите на Марин потекоха също като сълзите бликнали от очите му. Късно опомняне. Назад връщане, няма. Разбито семейство…  Унищожено бъдеще…

–         Прокурорът е повдигнал обвинения срещу теб… Убийство причинено в пияно състояние. И най-тъжното е, че ще лежиш в затвора за децата… Нашите гълъбчета, няма ги вече! – гласът на младата жена, риданието, което изпълни стаята, проби тишината и всичко се завъртя.

–         Не-е-е! – изкрещя Марин сякаш в опит да върне времето назад. Уви! Истината лежеше все още в жабката на разбитата кола. Празно шишенце, двеста грама, водка.

Какво е да бъдеш убиец на децата си и да живееш с тази мисъл до края на мизерния си живот?

–         Марин вече знаеше. Не бе в състояние да продължи по пътя напред. Неговата мъжественост изтече в канавката, там, където децата му загубиха живота си.

Когато краката му закрепнаха и вече се движеше с патерици, той избра завинаги да се присъедини към светлината. Не можеше, нямаше как да живее с мисълта за стореното. За дявола, който го подтикна към алкохола и разбитото бъдеще. Някъде там скритом от всички в един апартамент, остана една обляна в сълзи, жена. Жена, която накрая раят обзет от печал, прибра в лоното си при всички други! Заедно, но вече в спомена на хората, които продължаваха да правят грешките си, и после да съжаляват за стореното. Да, но времето, времето следеше ставащото. И не желаеше да прави компромиси. Компромис за никого!!! Само сълзи, които изстиват! Сълзи, които изчезват! И после, после нищо! Или любов и бъдеще, което трябва да се пази. Трябва да се гради. Надгражда и дава! Мъничко, но от сърце!

В.Софин  31.01.2023год.