Историята на "шестимата"

                                                           

                                                  Историята на „шестимата“…

         Бяха шест. Не повече. Точно шест.

Не се мислеха за богоизбрани. Скромни до неузнаваемост. Груби, почти неугледни. Но за сметка на това здрави и борбени.

  Имаха късмет. Попаднаха и бяха осиновени от семейство, което се грижеше за тях. И тук един от тях дали го бе искал или не, стана нещо, като водач на другите, пет.

Всички събрани  на масата затаяваха дъха си докато траеше божията молитва.

    После по време на обяда или вечерята освен потракването на вилиците и лъжиците в паниците нищо не смущаваше семейната идилия.

Вярно беше и другото. Понякога някой от петте проскърцваше недоволно през  зъби. Тогава лидерът, шестият го зяпваше с неодобрение и мърморенето стихваше.

Веднага след това наставаше тягостна тишина, след като водачът беше успял да наложи волята си.

Така в безгрижие минаваха дните, седмиците, месеците и годините… Идваха и си отиваха. Един по един членовете на семейството се сменяваха. Раждаха се нови, старите майката земя ги приютяваше завинаги…

Но ето, че един път нервите на един от здравите и неугледните, не издържаха. Член от семейството с наднормено тегло внезапно се катурна до масата, която приютяваше всички.

       Веднага след това дойде решението. Обявиха петима от скромните членове доскоро на семейството за персона нон грата.  Негодни и прекалено, остарели… Все още обаче лидерът, шестият се държеше. Негодните бяха пенсионирани. Те си заминаха и шестият оцелял, никога повече не ги видя.

За сметка на това семейството наля, нова свежа, кръв. Млада здрава и устойчива плът, лишена от нерви.

Старият лидер доскоро водач усетил нещата накъде вървят, проскърца протяжно. Идваше и неговият ред. Нямаше как да не се замисли за това. Предчувствието му не го лъжеше.

  Един късен следобед едно ново нафукано според него „копеле“ зае лидерското място.

Старият Стол доскоро водач на масата нямаше време и да проскърца от яд в протест. Младият господин, господарят на къщата, който сега седеше начело на масата, грабна последния оцелял до този момент лидер и без капка съжаление го изхвърли през моста в реката до която живееше в близост.

   Никой не чу и не видя белите сълзи на стария Стол, от олюпената някогашна боя. Те се разпиляха във водата, която жадно ги погълна. До този момент държал положението лидерът се разпадна на съставни части. Всяка брънка от него пое на далечен път по реката. Някои от частите му успяха да стигнат далече, докато други лишени от последно пътешествие, хванати в капана на водовъртежа, бяха забити в тинестото, речно, дъно.

Вече никой не си спомняше за шестимата нито пък за техния лидер.

Бяха скромни до неузнаваемост. Груби, неугледни почти. Някога здрави и весели събиращи и празнуващи със семейството на господаря на дома.

Просто вече ги нямаше, сякаш никога не бяха съществували.

Никой не говореше за тях. Не ги помнеше. Освен може би единствен разбрал живота,  писателят, който обзет от грижа за света днес си беше позволил да напише тази трогателна история.

Историята на шестте стола. Някога нужди, днес напълно излишни. Точно както става в живота.

В.Софин   5.01.2022год.