Когато адът се разтвори

 

                                                                                      

                                             Когато адът се разтвори

      Когато дискотеката в близкия курорт свърши, никой от групата не подозираше какво го очакваше. Автобусът, който бяха си поръчали за връщането в града, така и не пристигна. Младите хора се почудиха, но лятната нощ, която вече клонеше към края си обещаваше да бъде, топла. След кратко помайване от тяхна страна поеха към шосето до града. Най-отпред петима млади момчета спореха за страха. След тях настроени все още романтично, приказвайки си за танци и кой кого е поканил, идваха и петте момичета по токчета.

  Наоколо им беше пуснала корени в мрака, гора. Дърветата ѝ се изправяха застрашително от двете страни на пътя. Вървяха, смееха се и приказваха за да отстранят страха, който ги следваше по петите. А изгревът беше още толкова далече, че чак момичетата ги побиваха тръпки.

      На едно място момчетата видяха странна пътека откъдето прозираше сияние. Обзети от любопитство те решиха да я последват. Напразно девойките се молеха да не ги оставят сами в такова зловещо място и път, по който нямаше коли. Момчетата се изсмяха на страха им и поеха по странната пътека, която ги примамваше със странното си сияние, там някъде в далечината, в лоното на мрачната гора.

Момичетата не посмяха да ги последват. Поеха надолу към града с бързина доколкото можеха да се движат с токчетата си тропащи отчетливо по асфалта.

Момчетата опиянени от светлината извървяха километър преди да стигнат…

    Изведнъж пред тях се откри огромно поле. На него сякаш се бяха събрали светулки. Толкова много светулки събрани на едно огромно поле. Едва навлезли вътре в него се ужасиха. Стори им се… Всъщност видяха, че се намират в гробище. А, светлинките? Кой ли ги беше запалил? Те извираха от кръстовете. На всеки един свещичка, която мъждукаше в тъмнината и създаваше илюзията за поле със светулки.

  Ужасени младите мъже се върнаха назад. Вместо да се върнат обратно по пътя, по който бяха дошли в уплаха си, те се отклониха вдясно покрай гробището.

 Докато тичаха изведнъж се озоваха пред желязна преграда. Масивна решетка на голяма порта спря устрема им напред. Решиха да намерят път  през нея. Започнаха да чукат на портата дано някой им отвори. Това им беше грешката. Само един от младежите реши да се върне обратно по пътя по който бяха дошли. Приятелите му го нарекоха страхливец и продължиха да чукат по портата.

Докато те бяха заети да търсят път напред, Страхил се врътна назад и побягна. Страхът добрият стар страх беше изпълзял от дупката си и го душеше стиснал го за гушата.

  Докато се отдалечаваше от зловещата порта с изрисувани по нея дяволи до него достигнаха смразяващи писъци, които раздраха гората. За момент спрял, Страхил прехапа езика си и се затича още по - бързо.

Усещаше, по потта ,която започваше да се стича по-лицето му, че нещо го преследва. Сякаш адът се беше разтворил за да погълне всичко живо наоколо…

   Нещо невидимо го следваше по петите. Някакво свирепо животно. Невиждано до сега отнякъде беше изпълзяло. Дали? Може би приятелите му бяха успели да отворят портата с дяволите? Може би писъците не бяха техните, а на животното, което го преследваше. Всъщност искаше му се да вярва в това. Но Страхил знаеше мракът идваше за него. Мракът, а над него кръст и едно свещичка… Само една пробиваща тъмнината. Сливаща се с другите в гробището.

С последни сили стигна до шосето, където си мислеше, че е намерил спасение.

 Но отворената силом черна порта зад него и животното, което го преследваше не мислеха така.

Момичетата, които трябваше да ги чакат, тук. Нямаше ги. Явно изплашени пък и защо да ги кори, те бяха хукнали към града.

Бягаше и той. Бягаше, но невидимото нещо го преследваше. Сякаш куче, което хванало диря не я изпуска докрай.

Въпреки, че се беше изпотил започваше да усеща как студа проникваше не само в мозъка на Страхил, но и по цялото му измъчено от бягането, тяло.

Останал без дъх на-после с последни сили младежът се вмъкна в крайпътен мотел.

   Видът на човека дремещ на стола, който явно беше рецепционист работещ там на го успокои донякъде. Попита за момичетата. Не ги бяха видели. Нямаше ги. Може би бяха продължили пътя си. А дали пък нещото не ги преследваше и тях в тъмното?

Тъкмо влизаше в току що наетата за нощта от него стая, когато долу, където беше останал на пост, рецепциониста се чу смразяващ писък.

Проклятието го следваше по пътя си и всеки доближил се до него плащаше с живота си. Явно нещото искаше сърцето на Страхил. Само него. Искаше го сред светлинките на гробището.

Нямаше време за губене. Вече се чуваха стъпките, които идваха за него. Разтвори прозореца и скочи долу. Имаше късмет. Беше паднал в  отворен контейнер за боклук, който омекоти падането му. Измъкна се от обелки на ябълки, бананови кори и изхвърлена храна и хартия.

Хукна без да се озърта. Все напред към града.

Нещото го последва. Знаеше, че няма изход. Знаеше. Но страхът движеше краката му напред. Напред там, където вече прозираха първите светлини на града. Може би спасението? Уви! На крачка от него в далечината той видя бягащите момичета. Те бяха успели. Бяха в защитата на светлината на града.

   Страхил обаче закъсняваше. Силите му приключиха току пред табелата изписала името на града. Още крачка само… една единствена. Също като при спортно състезание. Крачка от победата, крачка, но не винаги възможна в живота на човек.

    Нещото го докопа. Чу се писъкът му. Неговият или на злото, което го държеше в лапите си и вече го разкъсваше…

Една нова светлинка изгряваше вече в гробището. Там където над кръста горе мъждукаше свещичка заедно с хилядите други, които сгряваха с една последна обич новодошлия в мрака.

В.Софин