ЧУРЕТО

 

                                                                                

                                                                             Чурето

     Сърцето е направено от парченца. Всяко едно със стойност! В годините, които ни минават прекалено бързо, но не и неусетно, някои от парченцата се губят.

   Едно такова някога, може би осемгодишен ми влезе в сърцето и остана там.

ЧУРЕТО!

  Отгледано от яйце с интересна съдба.

Съдбата е странно  нещо.

   Върлуваше болест по кокошките. От баща ми разбрах, че била сериозна. Може би, разбрах после, че се е казвала Пипка!

Ветеринарят, който се отзова на мястото на прегледа беше категоричен:

–         Заколваш всички кокошки, барбар с петела! После дезинфекцираш!

Тогава в края на шейсетте и началото на седемдесетте години всичко се дезинфекцираше с вар разтворена във вода.

Баща ми се зае съвестно за работа.

Докато бях на училище, беше успял да заколи всички кокошки с изключение на едно пиле още не пораснало напълно.

Всъщност се оказа останало живо, ЧУРЕТО. Тъкмо се канеше да заколи и него, когато пристигнах от училище и тутакси се намесих:

–Недей! Много ти се моля, татко! – ударих го на молба със сълзи в очите. – Не виждаш ли, че е още малко. Не е пораснало достатъчно….

–Ветеринарния беше  прекалено категоричен. Каза, че ще мине да провери дали съм го послушал. Сигурно не знаеш, но глобите са големи за да си ги позволим.

–Виж, татко! Ще го гледаме вътре в яхъра. – така казвахме на една от, не бих я нарекъл стая, но поне се намираше вътре в къщата. При това веднага след входната врата. Щом влезеш и по коридора, отляво и си там. Вътре освен пръстения под имаше и шкафче закачено на стената. В него вътре баща ми се беше подредил инструментите и един нож с алуминиева кучешка глава на дръжката.

     Освен яхъра и къщата ни беше направена от кал. С  преплетени леси отрязани и изсушени от леска. Над главите ни се усмихваше прояден от времето гредоред вместо днешните бетонови плочи, които се наливат с бетон помпите.

Като съзря сълзите в очите ми, пък и аз бях  Хванал ЧУРЕТО, и го галех през цялото това време на разговора ни, най-сетне баща ми се предаде. Кандиса!

Съгласи се при едно условие. Да не извеждам навън пилето, докато не мине проверката на ветеринарния.

Когато опасността надвиснала над бедната осиротяла душица отмина започнах да извеждам Чурето и на двора. Хранех го. Милвах го прекалено често. Горкото Чуре дотолкова беше свикнало с мен, че не само ми ходеше по петите, но извиках ли го след училище изникваше веднага пред мен.

Две или три години живя безгрижно и му се радвах. През цялото това врече Чурето ми беше мило, приятелче.

Баща ми закупи кокошки и петел от животинския пазар, който се провеждаше в града ни всеки понеделник.

Че какво е кокошарник без петел? Сутрин да разбуди не само кокошките но и стопаните за работа.

   Чурето свикна и се нагоди с новодошлите птици. Те обаче винаги ме избягваха.

   Неусетно изминаха годините.

   Докато съм бил на училище да се уча дето, казваха тогава старите хора „на четмо и писмо“, въпреки молбите ми баща ми го беше заклал.

Както всеки ден след училище бързах да видя, Чурето. Тук Чуре! Там Чуре…! Нямаше го никъде!

Със сълзи на очите попитах майка си, къде е пиленцето ми.

Отговорът ме прободе в сърцето:

–         Баща ти го закла, и ще имаме супа за вечеря…

–         Няма пък да ям!  - проявих инат аз, и излязох на двора под ябълка петровка за да се нарева.

Да, но баща ми беше категоричен:

–Без това няма кой знае какво да се яде а ти отказваш.

Вкара ме насила. Седнах на масата и сълзите ми… моите сълзи тихо пробиха тишината и някои от тях се удавиха в супата ми.

-Хайде, хайде! – стига си хленчил! Ще си намериш друго пиле.

– Не искам друго! Искам си Чурето! – проплаках аз, но нямах избор.

В семейството ми цареше негласно споразумение, че трябва да се яде за да порасна.

През цялото време залъкът ми засядаше в гърлото. Обиден отидох да си легна.

–Няма ли да гледаш „Лека нощ деца“ – стигна ме гласът на майка ми.

–         Не, не ми се гледа!

Има си хас. Толкова разтроен никога не съм бил. Е имаше и други такива случаи за, които ще разкажа но в друг преживян разказ от моето детство.

Някъде там дълбоко в сърцето ми блесна за миг и после угасна едно мъничко парченце.

Отрони се като есенен лист! Няма го! Но споменът За Чурето все още е останал дълбоко в моята душа!

П. П : Чур, чур, тъкачка, тъкачка! – така майка ми викаше кокошките, когато ги хранеше. От там се роди и името на ЧУРЕТО!

В.Софин  14.04.2024год.