Стълбите
Нищо и никакви
стълби. Обрасли с мъх. Превзети навсякъде от храсти. Дори дървета се срещат в
близост. Стълбите канят. Не устоявам. Взимам ги на един дъх. Горе на площадката
още личат следи. Ето на. Тук е била банята. Тоалетната също. Остатъка от тук
плочките подсказват това. Ами, стените? Няма ги. Не личи, къде е била кухнята,
спалнята, холът. Навсякъде храсти изпълзели от гората са се настанили тука за
живот. Дори дървета не липсват. Изправили корони надничат над мистични прозорци
към слънцето, което гледа към тях и изобщо не се учудва. Някога, тук е кипял
живот! Някога, но не и днес. Защо пък? Растения и дървета не липсват. Има и
мъх. Дори билки намерили квартира се срещат на места. Няма ги хората. Няма ги
стените, Няма я и къщата. Само стълбите надничат самотни към слънцето.
Наблизо се стича река. Шуми водата докато вятърът разнася съвсем
утихналия стон идващ от изоставените стълби.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар