Цветни пеперуди

 

                                                                           

Цветни пеперуди

Щастливо облаче крачи по небето

иска да скрие на Слънчо лицето.

Докрай неуморно разтяга крачето -

не може да настигне бързо детето,

дето гони цветни пеперуди в полето!

В.Софин 12.11.2024год.

 

Мама стихче ми чете

                                                                                            

                  Мама стихче ми чете

Ура! Ура! Ура!

Пак съм у дома!

Мама стихче ми чете.

Пък аз я слушам -

нали съм ѝ дете!

 

Настинало е моето носле,

но мисля си, че съм добре.

Кашлям малко, не е зле,

стихчето не трябва да се спре!

В.Софин

       Мама стихче ми чете -на Софи с обич от дядо Васко

"Ти си следващият!"

 

                                                                                 

                                                                             „Ти си следващият!“

        Ранна сутрин. Вървите по тротоара на притихналия още  спящ град и се опитвате да си поемете въздух. Студеното време Ви лишава от глътката. Изневиделица започва да Ви души остра кашлица. Тръгнали сте за работа. Пред Вас потракват обувките на дама, която също бърза за някъде. Може би като Вас е тръгнала на работа? Може би?! Опитвате се да я настигнете. Не Ви се получава, защото явно уплашени обувките на дамата се затичват. Решавате, че сте я изплашили и намалявате крачките си. Дамата завива зад ъгъла и изчезва от погледа Ви. Вие се движите по същия маршрут. Стигате до ъгъла и онемявате. Няма дама, улицата е празна. Почти, защото от някъде изкача пред погледа Ви черен котарак със святкащи в зелено, очи. Стряскате се за момент, а устата Ви сама проговаря:

–         Какво по- дяволите става тук?

Не можете да си отговорите на въпроса. Почесвате се и продължавате пътя си с думите:

–         Може и да ми се е привидяло.

Да, но котаракът е на улицата и Ви следи с поглед. Следите го и Вие. Това не помага, защото Черният котарак продължава да следи очите Ви.

Решавате, че не Ви е страх и си продължавате пътя към спирката на автобуса.

Скоро завивате на следващата улица. Погледът Ви отново улавя движение. Тъмен силует на млада жена с обувки, които бързат за работа. Решавате да я настигнете с мисълта, че това е оная същата дама преди малко, която изчезна мистериозно.

Когато почти я настигате, жената ускорява крачките си. Може би бърза за работа!? А почти сигурно сте успели да ѝ изкарате акъла. Все пак още е ранна ноемврийска сутрин. Уличното осветление свети също като лунния сърп, който Ви поздравява с добро утро.

Това Ви кара пак да забавите хода си, за втори път тази сутрин.

Жената завива зад ъгъла, а Вие обзет от любопитство забравили, че сте тръгнали за работа тръгвате по-стъпките ѝ.

Вече сте зад ъгъла, където Ви посрещат ококорените очи на черния котарак, който зяпа към Вас и то без да е учуден. Учудения сте вие. Жената е изчезнала мистериозно. Нищо друго освен следящия Ви поглед на черния котарак.

Забравяте този път да пратите някого по- дяволите. Устата Ви е разтворена в учудване. Езикът едва не прехапан.

„Какво става тук?“

Само тази мисъл минава през главата Ви, но все още имате кураж. Затова продължавате по улицата изпратен от очите на черния котарак, който следи Вашите действия сякаш с интерес.

 

Бързате или краката Ви сами ускоряват темпото. Назад не смеете да се върнете. Пътят Ви е напред. На следващото кръстовище завивате по една улица донякъде лишена от осветление. Пред Вас чувате тропота на дамски обувки. Улавяте строен, женски силует.

Вече сте достатъчно изнервен, но любопитството пак надделява у Вас.

Решавате да настигнете поне тоя път жената пред Вас.

Почти хуквате. За Ваша изненада и дамата ускорява движението си.

Задъхан почти я настигате, когато за лош късмет, тя завива на следващата улица.

Завивате и Вие почти уверен, че ще я видите. Уви! Срещате втренчените очи на черния котарак, който е застанал на пост и не мърда от него.

От жената няма и помен. Изчезнала, изпарила се… Просто студен ноемврийски въздух, който щипе бузите Ви и дори има нахалството да пробие със силата си вашия тънък панталон, с който бяхте тръгнали на работа.

Изведнъж уличното осветление угасва. Още цари полумрак, но денят е близо.

Дали обаче…?!

Не знаете, какво и защо става?

Бързате към следващия завой само за да установите…

Всъщност срещу Вас върви мъж. Няма помен от странната жена, която бягаше пред Вас. Няма и черен котарак със святкащи в зелено плашещи очи.

Поздравявате непознатия с добро утро и заинтригуван донякъде го питате:

–         Извинете! Видяхте ли една млада жена по пътя си?

Човекът Ви погледна сякаш сте полудели и казва:

–         Няма никаква жена, човече!

–         Ами котаракът? Черния котарак видяхте ли?

Отговорът на човека пред вас, Ви шокира:

–         Нито жена, нито котарак! Вие с всичкия ли сте си?

Разбирате, че човекът ви е взел за невменяем затова просто махвате за довиждане ръка и бързате напред към следващата улица и може би…

Стигате, погледът Ви също стига навреме за да видите как една кола изкача от съседна улица, и блъска същата оная дама, която преди малко бягаше пред Вас. Гумите скърцат жалостиво, но въпреки опитите на шофьора да спре возилото с натискане до краен предел спирачки, не му се получава. Колата поднася блъска жената и опомнил се донякъде шофьорът изчезва с мръсна газ зад завоя на съседна улица.

Приближавате мястото на произшествието. За Ваша изненада платното е празно. Няма жена. Но Ви посрещат очите на черния, котарак, който ви гледа втренчено.

За момент косите Ви настръхват. Врътвате се и хуквате обратно. Днес няма да  ходите на работа. Ще се скриете вкъщи, ще се заключите и напиете с алкохол за да забравите. А всъщност нещо случило ли се беше или всичко, което видяхте бе илюзия?

Взимате обратните завои тичешком. Вече на следващата улица пред вас изкача черен мерцедес, който Ви блъска. Хвръквате сякаш сте птица и падате на паважа.

Мигове преди да издъхнете се натъквате на зелените очи, които Ви гледат изплашено.

„Може би котаракът?!“ – една последна мисъл за Вас преди да потънете изцяло в мрака.

Уви! Оказват се очите на дамата, която бягаше пред Вас. Може би, защото беше изплашена от нещо, или просто бързаше за работа рано в тая ноемврийска утрин?!

Това не знаете и няма как да разберете. Жертвата сте Вие, а не дамата със зелените котешки очи, които ще бъдат оставени за Вас и в отвъдното. Там ще ви преследват с мисълта за черен котарак. Котарак, който се е опитал да Ви спре. Не за друго, а за да ви спаси от гибел.

 На следващия ден вестниците публикуваха станалото:

„Вчера рано сутринта на пътя беше прегазен човек. Самоличността му още не е установена. Пристигналата линейка по-късно само установи смъртта му. Странното беше, че наблизо до случилото се черен котарак пресече пътя на репортера ни, който беше дошъл да отрази случая.  Втренчените котешки зелени си очи блестяха, но не дадоха точен отговор за станалото…“

    Студеният ноемврийски вятър наблизо смъкваше последните листа от един очевидец. Кестен, чиято дрезгавост дойде от виещите се клони на него. Те проскърцаха неистово с глас идващ сякаш  от отвъдното: „Ти си следващият!“

В.Софин 11.11.2024год. Самоков

 

Танцуваща с вълните

 

                                                                                

                                    Танцуваща с вълните

Сърцето мое има си очи.

Красива виждам те желана.

Изкушена устата не мълчи

за любов говори без покана.

 

Усмивката ти, гали ме щастлива.

Усещам пръстите ѝ по лицето.

За мен хвърлена примката ѝ жива

с любов хваща ми сърцето!

 

Гледам изгрева. Морето ти отива.

Бризът дето роши ти косите.

Гледам ги и виждам те красива -

танцуваш заедно с вълните!

В. Софин 10.11.2024год. На Ива танцуваща с вълните!

Сълзите жълти на гората

 

                                                                                           

                                             

Сълзите жълти на гората

Облечена е, цялата блести на есен.

Оранжеви, жълти, червени са листата.

Вълнува живота ѝ вятърът със песен.

Капят сълзите ноемврийски на гората.

В. Софин

Мечтана любов

                                                                                      

Мечтана любов

Едни се радват на пари и дрехи.

Някои на хитрост, други на коли.

Едни с измами, носещи успехи,

а Вие храните се само със мечти!

 

Всеки има своето желание.

Всеки търси изгодната цена.

Но друго е вашето старание -

мечтаете за любеща жена!

 

От всичките пари и ловките успехи

за Вас по-скъпа е мечтаната любов.

По безценна от купени шикозни дрехи;

По желана от мерцедес спечелен, нов!

В.Софин 10.11.2024год.

 

Загадъчно момиче

 

                                                                                     

Загадъчно момиче

Момиче виждам в теб загадка

с любов родена с миг за мен.

Погледът и усмивката ти сладка

ме карат да мълча смутен!

 

Ти идваш в утрото на всеки ден.

Чувам речта за мене сладка.

Щастлив съм, че не съм лишен

от думите и мисълта ти, гладка!

 

А тя за мен необходима нежност има

за моите сподавени, стаени страхове.

Красива, макар далеч, недостижима

момиче на морето си, което ме зове!

В.Софин  8.11.2024год   Посветено на морското момиче.

Възмездието

                                                                                                   

                                                                  Възмездието

        Бяха го хванали. Според тях беше в къщата да краде. Според думите му преди да му запушат устата: „Не!“

Решиха набързо да го обесят преди властите да са се намесили. Очите за уловения светеха като на диво животно хванато в капан.

Колкото и да се взираше той, не срещаше съчувствие. Нямаше измъкване.  Въжето вече облизваше шията на осъдения. Ръцете му стегнати отзад, бяха вързани здраво.

   На хората в махалата им беше писнало отдавна. Толкова много кражби за една година, а и изчезването на шестнайсет годишното момиче на едно от семействата. Макар и да претърсиха къщите наоколо не откриха нищо.

Може би мъжът, който минаваше за първи път през града им, знаеше нещо? Или криеше истината?

    Много по-добре според хората от махалата беше да го обесят. Така дори и да не беше той, щяха да уплашат тоя дето бе отвлякъл, момичето. Така мислеха те, а и бяха подкрепени от съседа, който беше заловил според думите му, истинския крадец.

   Осъдения набързо опитваше да каже нещо в своя защита, но не му се получаваше заради вече запушената уста.

Съседът беше довел подкрепление. Племенникът му сирак, който живееше при него пристъпи към действия. Изказа се, че чичо му лично е заловил извършителя по-време на кражбата, която не била първата в техния дом. Как така някой ще си позволи без разрешение да влиза в чужд имот? Пак имал е късмет, че не е бил наблизо той да го гръмне с пушката си за лов. Чичо му Тони според думите му, извършил благородно дело като заловил престъпника по време на престъпление, което извършвал в момента.

И без да се церемони повече племенникът Рон преметна въжето през клоните на кестена растящ пред къщата, където беше станала кражбата. Тъкмо бяха успели да повдигнат бавно и мъчително тялото на жертвата, когато изведнъж някъде наблизо се чу викът:

–         Помощ! Помогнете! Моля, Ви!

Викът дойде откъм къщата на чичо Тони.

Какво ли ставаше там? Май някой се опитваше да повика , помощ?!

Племенника Рони и чичо му, лишени от скрупули продължиха да дърпат въжето с жертвата. Един от мъжете обаче, Николай, който беше дочул нещо, викна:

–         Спрете! Чувате ли! Спрете! – и Николай блъсна племенника и чичо му докато въжето се отпусна и жертвата падна на земята. - Мисля, че е повече от редно да чуем какво ще каже, осъдения….

–         Че какво ще го разпитваме…. Не виждам смисъл- - опита се чичо Тони да омаловажи факта, че ще обесят невинен човек.

Не така мислеше мъжът прекратил екзекуцията. Разхлаби клупа  на въжето стегнато около врата на предполагаемия извършител на кражбата и му позволи да говори. Осъденият на смърт се закашля сякаш беше охтичав. Пое дълбоко въздух, напълни дробовете си с кислород и едва чуто промълви:

–         Ами, когато минавах по улицата отвън дочух вик и реших да погледна… Някъде там в къщата ставаше нещо? Втурнах се не от любопитство, а да помогна, когато тоя тук…-  и той посочи, племенника Рони, който беше най настоятелен в действията си на палач -тоя тук ме спря! Препъна ме, върза ръцете ми и после се обади по джиесема си на някой.

–         Ами Рони се обади на мен. – потвърди чичото. - Обади се, че някой е отмъкнал парите ми от масата, в къщата, където ги бях забравил. Когато проверих наистина ми липсваха поне три хиляди долара… Това преля чашата и аз като съвестен съсед Ви се обадих, че най-после сме хванали крадеца.

–         Вярно ли е това? – обърна се Николай спрял екзекуцията към, непознатия.

–         Не е! Защото не успях изобщо да вляза в къщата. Препънаха ме току пред вратата, която зееше разтворена…

–         Аха! И ти мръсно животно, крадливо такова… - позеленял от загубата си чичо Тони не подбираше изразите си – ти червей такъв, пропълзя до масата и отмъкна парите?

–         Моля ви се! Без епитети! – прекъсна отровната тирада от думи на чичото, Николай, който искаше да чуе истината.

Точно в тоя момент за сетен път отнякъде прозвуча, сякаш изпод земята, но откъм къщата, писък. Викът удари като камбана ушите на присъстващите. Всички погледи се отклониха към къщата на чичо Тони, откъдето се чуха виковете:

–         Помощ! Помогнете! Какво Ви става, хора? Няма ли кой да ми помогне?

Прозвуча почти детски глас на момиче, което плаче.

Какво ставаше там? Какво се случваше? Някой зовеше и то съвсем сериозно за помощ?

Племенникът Рони обзет от ярост, пак беше хванал въжето и го дърпаше неистово сякаш всичко зависеше от обесването на човека, хванат в къщата на чичо му.

Последният също беше чул писъка и виковете. Взря се в очите на племенника Рони, и потърси в тях, отговор. Той не закъсня:

–         Чичо Тони ти, какво? Съмняваш ли се в мен? Това е вятърът, който скърца в разтворения за проветрение прозорец на мазето… Нали ти казах, лично го видях да взима парите…

–         А къде са те? – сянка на съмнение набразди лицето на чичо Тони.

–         Сигурно ги е скрил някъде… - опита се да шикалкави племенникът, Рони.

–         Какво Ви става, хора? Мислите за пари, когато някой в тоя момент вика за помощ?!  – не се сдържа, Николай.

Съседите се опитаха да проверят откъде се беше чул викът за помощ, но чичо Тони ги спря:

–         Вие, какво? Не вярвате на думите на племенника ми, че няма никой в къщата?!

–         Ами по-скоро вярваме, че парите ти са окрадени от него. – обвинението плисна помия в лицето на чичо Тони и той почервеня от ярост.

–         Как смеете да обвинявате! Ще се оплача на властите!  Нямате право да влизате без заповед от прокурора в  имота ми!

Когато видя, че това не помогна, защото го блъснаха на земята, чичо Тони стана и се втурна след съседите, които вече навлизаха в имота му.

Използвал ситуацията племенникът духна. Качи се в автомобила си и запраши нанякъде.

Съседите нададоха викове и чуха отговора идващ сякаш изпод земята. Огледаха се. В близост до къщата имаше маса и два стола. А под нея… Скрита изба откъдето се чуваше глухо зовът за помощ. Отместиха масата и столовете. Вдигнаха скрития капак отдолу и онемяха. Просто ужасени погледите им срещнаха погледа на полуголо плачещо момиче, вързано с вериги.

Именно него бяха търсили последните дни и то с помощта на полицията. Не бяха открили нищо, защото тогава племенникът, беше сложил парцал в устата на момичето за да не се чуят виковете му.

Уви, пръстът на съдбата се беше намесил. Парцалът беше изплют и виковете на момичето всъщност спасиха осъдения на смърт, който стоеше все още на улицата очакваш решението на съседите.

Чичо Тони надникна и като видя момичето се опита да избяга. Бързо беше заловен и изправен на съд. Мислеха да го обесят, но по предвидлив тоя път Николай, който беше прекъснал екзекуцията се бе обадил на полицията. Вече дошла тук, тя не само освободи заподозрения, а и сложи белезници на чичото.

–         Какво щяхме да сторим! – каза Николай, който се беше обадил на полицията за помощ. – Вървяхме по-тънък лед. Всеки момент можеше да се пукне и всички щяхме да бъдем удавени….

Обезумял от страх  за направеното от него, племенникът Рони се отдалечаваше по- магистралата с луда скорост. Опитваше да избяга с колата си. Полицаите го причакваха на 101 – вия километър.

Не успя да спре навреме преградения от тях,  път. Отби вляво и от високата скорост колата му се преобърна няколко пъти. Когато най-после успя да се спре, намери дърво, където се разби и избухна в пламъци.

Какъв късмет!

Наистина възмездието беше стигнало племенника. Но кой беше виновният? Чичо Тони изпуснал юздите на сирака племенник, или самият извършител на дръзкото престъпление, което трябваше в съда да се докаже?

Или може би парите, които бяха възпитали и двамата. Няма нищо по хубаво от тях. Но като ги изгубиш?

Животът най-висшето благо беше оставен на второ място.

И това навярно беше късметът на осъдения несправедливо и на извършителя избягал секирата на правосъдието. Също така и момичето, на което беше даден втори шанс за живот!

Неведоми са пътищата господни!

В.Софин 6.11.2024год. 

Твоят страх

 

                                                                                      

Твоят страх

      Не си тук за да се забавляваш…

Други се забавляват вместо, теб!

Ти си угрижен. Гледаш изплашено.

Първи ден.

Стараеш се колкото можеш!

Не ти се получават нещата. Търсиш помощ. Не я намираш. Гледат те странно очите на Другите.

Виждат ти се заплашителни. Не откриваш в тях съчувствие.

Тук си, не да се забавляваш!

Други се забавляват вместо, теб!

Ужас! Трябва ли да напуснеш? Да избягаш? Да се махнеш? Ей, така просто от страх.

Или пък да останеш!? Да гледаш Другите как се забавляват на влизането ти в почти празната стая където, скучаеш с напрежението събрано вече в теб.

Нямаш време за игри.

Някой непрестанно те наблюдава. Усещаш го по косъмчетата на тила си, който настръхва.

Обръщаш се. Няма никой. Очите ти фиксират празната стая. Може би, невидима камера докладва в стаята на шефа. Може би!

Втори ден.

       Сутринта, когато влезе в сградата срещна очите на Другите. Погледите им ти се видяха, преценяващи и студени.

Лицата им те зяпнаха безизразно. Устните им бяха, стиснати без поводи за усмивка.

Нахълтваш с бързината на изплашен заек в стаята, където те чака не обезпокоен от причини стол и скучаещ от нежелание, компютър. Сядаш и той заедно с теб вече е изпотен от страх.

Тук си не да се забавляваш. Тук си да работиш за Другите.

Другите, които се забавляват с твоя страх още от твоя първи, работен ден.

В.Софин 4.11.2024год.

 

Баба на гости на Софи -"Перипетии през погледа на едно петгодишно момиче"

 

                                                                                 

Баба на гости на Софи

           Ти да видиш! Мама каза, че баба щяла да ни идва на гости. Толкова се зарадвах, че ще има с кого да си играя. Но най-много бях щастлива, че баба щеше да ме взима вечер по-рано от детската градина. Ура! Ще ходим в парка ще ядем топла царевица, картофки и ще пием сок. После можем и да не казваме на мама. Не за друго, а защото не ме слуша. Даже мисля да се оплача на баба от нея. Не случайно мама все повтаря, че тя и е майка.

     Може пък баба да я накаже. Според мене трябва да я прати на детска градина. Майките само там ще се научат да слушат. А иначе тъкмо си харесам някаква играчка и поискам да ми я купят… Обикновено все ми отказват.

–         Ами бонбони, може ли мамо?

Да но и това ми се отказва. Виж с баба е друго. Ще си хапнем от забранените неща и после няма да кажем на мама. Нека види и тя, че и ние можем да си правим, каквото искаме.

Баба каза, че това е неправилно, но нали съм и внучка знам, няма как да ми откаже.

Само тате да не разбере. Знам, че няма да ми се кара, но ми е неприятно да го виждам намръщен. Дали пък не го боли понякога, зъб? Ял е много бонбони и сигурно за това…

Май се отплеснах! Знам едно обаче, че щом съм принцесата на тате, това е добре за мен.

Баба и мама дори да са заедно, тате ще ме подкрепи.

Вчера ми донесоха нова детска книжка. Толкова много хубави картинки имаше вътре. А отзад пък на снимка видях дядо и едно момиченце. Питам Мама:

–         Мамо пък кое е това момиченце дето се е снимало с нашия дядо?

Мама се засмя и каза, че това съм била аз. Аз имах малко съмнение, но момиченцето наистина приличаше много на мен.

Аз пък си мислех, че това е някоя друга Софи, за която дядо е написал книжка. После ми стана ясно, че приключенията били мои. Не се сетих за това, но щом дядо ги е написал, значи нещата са така.

Ще има с какво да се похваля в детската градина. Но дали да си виря нослето?

Мама каза, че не трябва да се хваля. Децата трябвало сами да разберат, че е писано за мен.

– И как ще стане това, ако не им кажем, мамо?

Щели да прочетат книжката.

–         Ами ако не им я дадем?

Мама каза, че това е неправилно. Трябвало да им дадем възможност да се забавляват на историите писани за мен.

–         Да, но ако ми се смеят, мамо?

Мама каза, че нямало да се смеят, а щели да са щастливи. Не разбрах много от какво толкова ще станат щастливи, но сигурно е така. Поне баба го потвърди докато ни беше на гости. Жалко само, че утре си отива. И ще трябва пак да ходя на детска градина и да ме взимат късно вечер от нея…

А как не ми се иска да става това.

–         Защо баба не остане да живее при нас, мамо?

Не можело. Мама все казва, че това не можело да стане, онова също… Защо пък?

Някой трябвало да ходи на работа. А и дядо щял да бъде сам вкъщи.

–         Ами ще го вземем и него, мамо?

Пак не можело. Къщата ни била малка и нямало място за всички в нея. Ами ще му направя място да спи до мен и вечер да ми чете приказки.

Мама се засмя, и пак ми отказа. Възрастните все отказват! Аз като порасна, защото така твърди мама, ще си имам деца и няма да им отказвам бонбони и други сладки неща. Ще си ги ядем заедно.

Мама пак се засмя. Какво пък толкова смешно видя в думите ми? Още се чудя!

А вие деца спорите ли с майките си за тия неща. Какво може и какво не може. Според мен всичко може, но нали възрастните са научени да отказват. Още се чудя, кой ги е научил? Сигурно в училище. Там са се научили?! Пък може и в големите книги с многото букви в тях?! Аз не искам да ми четат такива дълги приказки за отказване. А вие деца обичате ли прекалено дългите истории, които искат да ви откажат от нова кукла или камионче?

В.Софин  3.11.2024год. 

Странната гора

 

                                                                          

                                                                       Странната гора

 

       Вечерта си легна спокоен. Нещата, които мислеше за невъзможни се осъществяваха. Беше доволен от себе си. Успя да излъже много хора, а това само по-себе си му носеше удовлетворение и печалби. Но не така мислеха засегнатите.

   Време беше нещо да се случи. Ако не ескалираше нямаше да има справедливост. А в живота, често няма. Липсва справедливост, но затова пък има стрес, който контролира нещата.

   Въпреки, че Ник си легна рано, не можа да заспи. Въртя се в леглото докато не се сети да звънне на пазача отвън да му донесе Хапчето. Онова Хапче, което го правеше силен. Хапчето изтриваше спомените от угризенията, които понякога го дъвчеха. А всеки знае хване ли те угризението не помага нищо. Или Хапче, което решава да помогне.

      Петер, пазачът се отзова веднага. Беше сложил Хапчето и дори разтворил в чаша с вода.

Ник го погледна намръщено. Сякаш не беше той, който извика за помощ, а пазачът.

Глътна набързо горчивата вода. После отпрати с един замах пазача, който чакаше за нови заповеди. Такива нямаше.

Бавно сякаш на забавен кадър Петер се оттегли към вратата. Ник не го изчака. Сънят онзи спасителен сън, който очакваше пристигна и стисна здраво клепките му. Мощта  на невидимия свят проникна в него и шеметно го завъртя.

   Опомни се. Тъмнина и тишина, която прорязваше въздуха, който трудно се дишаше. Очите на Ник разтворени, ченето му увиснало с неподготвена за интереса му, изненада не даваше на думите в устата му да излязат. Когато някои изпаднаха почти насила се чу, но не се изобщо разбра думата - „помощ“.

         Изведнъж тишината беше нарушена от светкавица, която осигури видимост за ококорените очи на Ник. Намираше се в гора. Тъмна, непроходима и тиха… Светкавицата, както се беше появила така и изчезна безшумно.

Нещо странно имаше в тая гора. Припомни си, че беше пил хапче за сън. Дали не халюцинираше? Ощипа се. Усети болка, която му подсказа, че не сънува. Нещо се случваше.

     Проблесна нова светкавица само за да докаже на невярващите очи на Ник, че е истина. Намираше се в някаква безгласна гора, където освен тишина и проблясъци, нямаше нищо. Не се виждаше път, нито пък пътечка за измъкване. Захвърлен или изоставен беше? Или може би съдбата го наказваше? Изведнъж се сети за Хапчето. Веднага като го изпи беше потънал в сън. Изпъди нахалните очи на пазача….

    Всъщност се сети. Петер го гледаше някак проницателно. Подозрително му се стори това, но сънят го беше грабнал. Нямаше време да помисли за ставащото. Сега тук в тая непозната странна гора, Ник имаше някакво време да го стори. Дали пък Петер не беше го захвърлил тук?

Търсеше отговори, а такива липсваха. Идваха на няколко минути странните проблясъци, които го плашеха с тишината си. Те озаряваха стволовете на гора, която сякаш идваше от ада. Непроходима, страшна и тъмна.

Ник реши, че ще почака до съмване. Всъщност нямаше избор. Ако сега тръгнеше в тъмното през храсталаци не се знаеше, какво ще му се случи. Най - много да падне някъде и да се пребие. В най-добрия случай да си строши ръка или крак. Ник реши, че няма да рискува. Обичаше нещата да стават лесно. Но тук нямаше кой да излъже за да се спаси. Друго беше сред наивните хора, които беше измамил.

Въпреки тишината, спокойствието тук беше нарушено не само от проблясъците на светкавици, но и студа. Смразяващ студ, който проникваше до мозъка на костите. Ник разбра, че ако има шанс за оцеляване, това е да се движи. Направи няколко крачки. Костваха му усилие, защото неизвестният приятел, който започна да го съпътства беше не друг, а страхът. Смразяващия студ и страхът, който въпреки движенията на краката му го спираше. Не му даваше да диша.

Дали пък да не повика, помощ? Веднага отхвърли идеята пламнала за миг в главата му. Ами ако дойдеше нещо? Нещото, което идва понякога, когато го повикаш. И то се отзовава, грабва те… и с теб е свършено!

Тъмна, гора, тишина и учестено дишане. Не трепваше нищо светлините ярки от светкавиците, които се взираха в уплашените очи на Ник.

Усети се.

Беше само по-пижама. Тъкмо сега ли трябваше да му дойде мисълта, за топлата камина вкъщи. Тъкмо сега, когато тялото му потреперваше от студ.

Изборът макар и труден, направиха краката на Ник. Много скоро след промъкването на бодливи храсталаци, които живееха на свобода в гората тялото му беше наранено. Острите бодли на шипката раздираха плътта на Ник. Но той знаеше. Ако се спреше сега, това означаваше края за него. Едва ли някога ще бъде намерен. Дали изобщо щяха да имат желание да го търсят. Хората, дето беше измамил дори щяха да се радват на изчезването му. Бързо щяха да го забравят.

Замисли се за стореното от него. Нямаше право да съди другите след като той самият беше прекрачил границата на благоприличието. Беше забогатял. Наложил със сила и пари властта си. Нямаше да я отстъпи на друг. А и не искаше!

       Гората мислеше по-друг начин. Тя не си съставяше планове като Ник. Безмълвна, тя хващаше виновника и го подлагаше на превъзпитание. Ако не успееше, не покаялият се оставаше завинаги в лоното ѝ. Всяка нощ да се мъкне и да страда до края си. Да дава своя дан с кръв вместо да поеме по оная права пътечка, където има разбирателство, а не измама.

    Ник не знаеше нищо за това. Никой подложен на експеримента не го знаеше. Може би само тези, които работеха за осъществяването му. Петер, който се беше постарал господарят му да заспи непробудно. Телефонът помощник в тъмната нощ, който беше звъннал. Дойдоха двама, грабнаха спящия Ник и го закараха в подножието на странната гора от която никой не излизаше. Бяха го хвърлили в тъмното от хеликоптер.

    Ник нямаше спомен за това, но усещаше, че тялото му пламти от болка. Натъртен, изподраскан той, вървеше в безмълвната гора и търсеше изход. Истински лабиринт от, който нямаше измъкване. Време за хленч нямаше. Нужна беше твърдост. Опитност Ник нямаше, но имаше издръжливост.

    Небето леко просветля само да покаже, сивите облаци надвиснали над мрачната гора.

Колкото и да чакаше изгрев, нямаше. Високите дебели корони на дърветата преплели клони като борещи се змии не даваха шанс на промъкналият се без билет в гората пътник.

Трябваше да се върви в някоя посока. Нямаше, измъкване.

   Колкото и да се разкайваше за стореното лошо на хората, Ник за първи път в живота си трябваше да се бори с него. Даде си дума да се промени. Но колко много други минали по неговия път в гората, бяха дали също думите си. Това не им помогна. Нито някой после си спомняше за тях. Злото се изкореняваше само в лоното на безмълвната гора, която го лекуваше.

Ник се почувства облекчен. Знаеше вече, че ще загине. Но, не спираше да се надява.

Макар и просветляло донякъде, очите трудно си пробиваха път в гората.

Внезапно нещо проблесна. Не беше светкавица. Въпреки това нещо блестеше пред Ник. Обзет от любопитство той се промъкна към светлината… Озова се на малка полянка, където ужасът го стисна за гърлото.

Няколко скелета дошли от различни посоки си бяха дали среща тук. На тая забравена от хората полянка, няколко скелета на хора, чиито кости блестяха!...

Ник извика. Не чу гласа си. Гората го улови и изключи. Тихата гора, която имаше спомени. Спомени за хора превърнати в скелети, защото бяха нарушили правото на живот на всички други.

Внимавай какво си пожелаваш!

Всъщност гората лекуваше. Или може би не даваше глътка въздух на Злото. Спираше порива му.

Ник разбра, че ако остане на това място, и неговите кости щяха да светнат на поляната. Обърна се и побягна, колкото му позволяваха, силите.

Нямаше лъч в тунела.

Едно общо имаха всички дървета в странната гора. Усукваха и изсмукваха плячката си. Клоните змии спираха пътя на нещастника. Колкото и да бягаше обреченият винаги се връщаше на полянката. Омагьосан кръг.

Ник се спря осъзнал, че няма изход.

Падна долу зарови лице в майката Земя и се помоли поне тя, да го приеме.

Земята се надигна… всъщност се разтвори и от нея се показа спасението.

Приела покаянието на Ник, тя или някой беше решил да го спаси. Или може би да го избави от мъките, да се лута сам в тъмната гора.

Живот или смърт беше това?! Ник чакаше. Всъщност беше приклещен от майката Земя, която изпиваше силите му. Много скоро щеше да се превърне в скелет.

Усети леко убождане отзад. Вече беше се отнесъл в лоното на съня. Някой или нещо го беше приспало.

Когато отвори очи се усети в стаята си. Вече беше ранна утрин. Слънцето надникваше през прозореца обзето от любопитство. Взря се в ирисите на Ник и успя да види промяната.

Беше се родил или създаден, Човек. На неговото място Чудовището си беше отишло… Къде? Някъде там в лоното на старата безмълвна гора, която лекуваше Злото.

Внимавайте, какво си  поръчвате! Тъмното може да ви погълне и светлината за Вас завинаги ще бъде изгубена!

В. Софин  2.11.2024год.

 

 

 

Късна любов

 

                                                                                     

Късна любов

Докато кисне в мене мисълта

усещам се поредния глупак,

когато порива на любовта

във люлка залюлява ме, пак!

 

Докато връщам колелото назад

прегръщам до мен младостта.

Сълзят от обич очите ми пак,

че още недорасъл съм, глупак!

 

Когато напред опитам да погледна аз

усещам вълшебен първия час,

на милия споделен за мене глас

на дамата дето зяпнал съм в захлас!

В.Софин на Ваня - морското момиче

Тялото на пациента - нещата от живота.

                                                                                  

Тялото на пациента

   Когато ви кажат, че сте болни, а вие не вярвате се питате, от къде ли идва такава измислена глупост. Но когато лекарят при когото сте се явили на годишен преглед ви каже:

-Вие май много пушите? Трябва да намалите цигарите!

Чудите се.

Вие никога не сте пушили за това просто се смеете на думите на лекаря.

-Не е смешно! Съмнение за исхемична болест на сърцето… - съобщава ви, той.

       Все още сте спокоен. Това нищо още не означава за вас. Прибирате се вкъщи. Пийвате сто грама ракия за успокоение и влизате в интернета, който знае всичко.

   От него ви става  ясно, че имате запушени артерии към сърцето. Не случайно лекарят ви каза, че може да сте изкарал инфаркт. Не помните, но знаете, че често ви боли глава. Това означава, че притока на кръв към мозъчните ви клетки рязко е намалял.

„Какво пък!“ -мислите си вие. Оставяте нещата временно така. Но понеже често ви питат дали сте ходили на лекар не устоявате.

Записвате час за болница, която знаете, че ще се справи успешно с тялото ви.

И се започват въпросите:

-Къде ви боли?

На, което отговаряте:

-Не знам докторе, но ми казаха на профилактичния преглед нещо за исхемична болест на сърцето.

   Мерят ви кръвното. Прекалено високо. Вие не го усещате но апаратът е безкомпромисен и ви издава -160 -90.

Както е почнало, кардиограма на сърцето, бъбреци при нефролог, а даже и при уролога се отбивате. Да не забравя и за вените ви, които не се виждат достатъчно добре, но все пак успешно вземат от тях кръв заедно със задължителната урина.

     Отново сте в кабинета на кардиолога. Той ви обяснява как ще влязат в главната артерия на дясната ви ръка и ще проверят дали не са запушени там, кръвоносните съдове. Ако са ще ви пуснат така наречените от тях ефирни балончета, които ще помогнат на вашето сърцето да влезе в ритъм.

След кратък размисъл, захапвате въдицата като шаран на сухо. Съгласявате се. Веднага за да не се разколебаете ви донасят купчина листове на, които сте длъжен да оставите подпис, име и номер на лична карта. За да не се сърдят лекарите доброволно оставяте, телефонния си номер.

Вече сте готов за приемане. Или почти готов, защото сте се явили без направление за лекуване от личен лекар от града в който живеете. С обещание, че утре ще сте на линия точно в осем се разделяте мило с кардиолога.

Вече сте пътували час и пристигате в болницата във вашия град. Тук ви чака опашка пред кабинета. Изчаквате търпеливо час докато успеете да вземете направлението, така желано от вас.

   Тази нощ едва ли ще спите. Следващите също. Притеснен сте не толкова от това, че се налага да влезете в болница, а че може да се успите за автобуса. Слава богу, успявате да го хванете в шест сутринта. Вече сте в София на желаното от вас място. Отново ви мерят кръвното, правят кардиограма и проверяват. Вече не сте човек. Вие сте пациент. Или тяло, което трябва да се лекува. В кабинета на нефролога даже ви показват като експонат на студенти по медицина. Нищо не разбирате, защото лекарят говори на английски. От време на време минава на български, но само за вашите уши.

-Завъртете се наляво! Сега надясно… Легнете по гръб! Дайте сега по корем!

  Мислите си, че дори в казармата, когато бяхте някога войник не са ви въртели толкова много със заповеди. Наляво, надясно, ходом марш и стой…

Докато се чешете на удобно за вас място и разсъждавате за това, най-после сте отпратен горе в отделението. Но преди него сдавате дрехите , с които сте дошъл долу на партера и се обличате в пижама.

Явно ще се лежи. Нямате избор. Асансьорът безшумно ви изпраща на втория етаж в кардиологията. Казват ви да поседнете и почакате, докато една медицинска сестра предава документите, които бяхте подписали от вчера.

  Докато дремете изморен, изведнъж един от асансьорите се отваря и вие сте изненадан. Робот количка. Говорещ и даващ указания. Самичък се приближава  до един голям железен шкаф и като се мушва под него, успешно го вдига и после се връща обратно мърморейки на глас: -Внимание, наляво, внимание, дясно.

Качва се Роби… отново в асансьора и отпрашва неизвестно къде за вас. За момент почувствахте, че се намирате сякаш в сцена от фантастичен филм. Докато мислите за това най-после ви прибират в отделението с помощта на главния лекар, който се оказва жена. Имате си съквартирант в стаята. Запознавате се. Човекът е дошъл чак от Враца. Чака за пейсмейкър на сърцето. Вие си мислите, че при вас е доста по леко. Само някакво си там запушване на артерии, които чакат да бъдат отпушени.

Докато си говорите благо вътре с него в стаята нахлуват две медицински сестри. Едната бърза да осигури на тялото ви абокат. Почва ви без милост с иглата в лявата ръка. По дяволите оказва се, че нямате вени. Всъщност имате, но са невидими за медицинската сестра. Тя ви обгрижва вляво, после вдясно и вече я виждате почти отчаяна…

-Не ви ли боли? Целят ви надупчих? – пита ви тя.

-Е то може и да боли, но нали не сърби!? – отговаряте вие с усмивка и момичето продължава да търси кривите ви според нея, вени. Най-после сте облекчен, защото влиза една младо стройно момиче. То ви обяснява, че е определена за ваш лекуващ лекар. Преди да почне да ви мъчи с въпроси, тя успява безстрашно не само да открие скритите ви вени, но и да сложи на тях абокат за система.

Подложен сте на кръстосан разпит от нея:

-Какво ви боли?

-Не знам докторке, вие ще кажете! – отвръщате, на, което тя се усмихва.

-Все пак защо сте тук не чувствате ли нещо!

-Понякога имам стрелкащи болки в сърдечната област…

-Някои от близките ви да е имал сърдечни проблеми?

-Баща ми не, но виж майка ми си отиде от инсулт…

Всичко казано от вас се записва. После ви проверяват кръвното, пулса и правят кардиограма. Вземат кръв за изследване.

Следва рентген, на който сте първи. Късметлия, който трябва да изчака всички от групата. После след като ни забравят се сещат да ни подгонят към кардиологичното… там вече всеки си отива на определеното място. Стаята, където чака за инструкции. Но леглото ви примамва и си лягате изтощен от изследвания.

Най-после сте оставени на мира. Тъкмо задрямвате и се сещате.

Осъзнавате, че вече е обяд. Но сте забравили да вземете от вкъщи лъжица, вилица и чаша за чай. Добре, че е колегата до вас… Бил е няколко години охрана на някои магазини в столицата след като се е пенсионирал като старшина от армията. Той добросърдечно ви дава да ползвате не само инструментите за хранене, но и част от самата храна. Осъзнавате, че сте в болница  да се лекувате, а не да дебелеете в нея. Така, че храната ви е достатъчна за да може да си изпиете и хапчетата с нея.

   Вече е късна вечер, когато сестрата ви слага и на двама ви по една система. Предупреждава ви, никаква храна и вода в утрешния ден.

И после?

В.Софин  6.06.2022год.

      Следващата сутрин минава монотонно. Все пак не сте забравени изцяло, защото ви мерят кръвното, а и проверяват дали моторът/Сърцето/ вашия и тоя на колегата по легло до вас работи на пълни обороти. Естествено, че не работи. Все пак тук сте за да установят, каква пречка се крие под ламарината ви. /кожата/

Вече сте изнервени докрай. Дванадесет и половина, а вие още не сте пили вода, не сте закусвали.

Нейсе. Идва и вашият ред. Следвате послушно сестрата по петите и вече сте в операционната. Смъквате тениската и сядате послушен на посоченото място. Там ви карат да легнете и ви опаковат като пашкул. Освен това слагат ви и маска. Не толкова да не разговаряте, а защото все пак така е прието. Дясната ръка изтръпва от студена упойка. Изтръпнал сте и вие. Напрежението се носи във въздуха. За ваше успокоение най-после режат една от артериите и пъхат в нея устройство, което трябва да проследи ставащото в тялото ви. Изглежда с помощта на камера и химикал успяват да установят стеснението, което пречи на сърцето ви да изпомпва достатъчно кръв. Запушване на артериите, няма. Тук сте поставени пред дилема. Дали да имате стент или да карате само на хапчета. Съобщават ви, че дори и да не ви направят интервенцията все пак ще си пиете химикалите.

  Казвате: „Да“. И вече сте обработен с две хапчета. Следва процедурата, а след нея нова порция хапчета. Вече сте тяло, което е обработено. Показват ви екрана на който виждате сърцето си и стента, който спасява временно положението. Не, че не го знаете. Всичко е временно. Животът идва и си отива колкото и да не желаем това. Но ако сме успели да оставим частица обич, частица красота и много любов за останалите хора, които са ни познавали, значи сме успели да надживеем времето си…

Вече две години пиете хапчета за сърце и не знаете докога. Не се безпокойте! Времето ще реши вместо Вас! А дотогава живейте! Усмихвайте се. Изкачвайте върхове. Правете добро и най- важното, не мислете толкова за себе си, а за хората, които са до Вас и със Вас!

В. Софин дописано на 2.11.2024год.