Странната гора

 

                                                                          

                                                                       Странната гора

 

       Вечерта си легна спокоен. Нещата, които мислеше за невъзможни се осъществяваха. Беше доволен от себе си. Успя да излъже много хора, а това само по-себе си му носеше удовлетворение и печалби. Но не така мислеха засегнатите.

   Време беше нещо да се случи. Ако не ескалираше нямаше да има справедливост. А в живота, често няма. Липсва справедливост, но затова пък има стрес, който контролира нещата.

   Въпреки, че Ник си легна рано, не можа да заспи. Въртя се в леглото докато не се сети да звънне на пазача отвън да му донесе Хапчето. Онова Хапче, което го правеше силен. Хапчето изтриваше спомените от угризенията, които понякога го дъвчеха. А всеки знае хване ли те угризението не помага нищо. Или Хапче, което решава да помогне.

      Петер, пазачът се отзова веднага. Беше сложил Хапчето и дори разтворил в чаша с вода.

Ник го погледна намръщено. Сякаш не беше той, който извика за помощ, а пазачът.

Глътна набързо горчивата вода. После отпрати с един замах пазача, който чакаше за нови заповеди. Такива нямаше.

Бавно сякаш на забавен кадър Петер се оттегли към вратата. Ник не го изчака. Сънят онзи спасителен сън, който очакваше пристигна и стисна здраво клепките му. Мощта  на невидимия свят проникна в него и шеметно го завъртя.

   Опомни се. Тъмнина и тишина, която прорязваше въздуха, който трудно се дишаше. Очите на Ник разтворени, ченето му увиснало с неподготвена за интереса му, изненада не даваше на думите в устата му да излязат. Когато някои изпаднаха почти насила се чу, но не се изобщо разбра думата - „помощ“.

         Изведнъж тишината беше нарушена от светкавица, която осигури видимост за ококорените очи на Ник. Намираше се в гора. Тъмна, непроходима и тиха… Светкавицата, както се беше появила така и изчезна безшумно.

Нещо странно имаше в тая гора. Припомни си, че беше пил хапче за сън. Дали не халюцинираше? Ощипа се. Усети болка, която му подсказа, че не сънува. Нещо се случваше.

     Проблесна нова светкавица само за да докаже на невярващите очи на Ник, че е истина. Намираше се в някаква безгласна гора, където освен тишина и проблясъци, нямаше нищо. Не се виждаше път, нито пък пътечка за измъкване. Захвърлен или изоставен беше? Или може би съдбата го наказваше? Изведнъж се сети за Хапчето. Веднага като го изпи беше потънал в сън. Изпъди нахалните очи на пазача….

    Всъщност се сети. Петер го гледаше някак проницателно. Подозрително му се стори това, но сънят го беше грабнал. Нямаше време да помисли за ставащото. Сега тук в тая непозната странна гора, Ник имаше някакво време да го стори. Дали пък Петер не беше го захвърлил тук?

Търсеше отговори, а такива липсваха. Идваха на няколко минути странните проблясъци, които го плашеха с тишината си. Те озаряваха стволовете на гора, която сякаш идваше от ада. Непроходима, страшна и тъмна.

Ник реши, че ще почака до съмване. Всъщност нямаше избор. Ако сега тръгнеше в тъмното през храсталаци не се знаеше, какво ще му се случи. Най - много да падне някъде и да се пребие. В най-добрия случай да си строши ръка или крак. Ник реши, че няма да рискува. Обичаше нещата да стават лесно. Но тук нямаше кой да излъже за да се спаси. Друго беше сред наивните хора, които беше измамил.

Въпреки тишината, спокойствието тук беше нарушено не само от проблясъците на светкавици, но и студа. Смразяващ студ, който проникваше до мозъка на костите. Ник разбра, че ако има шанс за оцеляване, това е да се движи. Направи няколко крачки. Костваха му усилие, защото неизвестният приятел, който започна да го съпътства беше не друг, а страхът. Смразяващия студ и страхът, който въпреки движенията на краката му го спираше. Не му даваше да диша.

Дали пък да не повика, помощ? Веднага отхвърли идеята пламнала за миг в главата му. Ами ако дойдеше нещо? Нещото, което идва понякога, когато го повикаш. И то се отзовава, грабва те… и с теб е свършено!

Тъмна, гора, тишина и учестено дишане. Не трепваше нищо светлините ярки от светкавиците, които се взираха в уплашените очи на Ник.

Усети се.

Беше само по-пижама. Тъкмо сега ли трябваше да му дойде мисълта, за топлата камина вкъщи. Тъкмо сега, когато тялото му потреперваше от студ.

Изборът макар и труден, направиха краката на Ник. Много скоро след промъкването на бодливи храсталаци, които живееха на свобода в гората тялото му беше наранено. Острите бодли на шипката раздираха плътта на Ник. Но той знаеше. Ако се спреше сега, това означаваше края за него. Едва ли някога ще бъде намерен. Дали изобщо щяха да имат желание да го търсят. Хората, дето беше измамил дори щяха да се радват на изчезването му. Бързо щяха да го забравят.

Замисли се за стореното от него. Нямаше право да съди другите след като той самият беше прекрачил границата на благоприличието. Беше забогатял. Наложил със сила и пари властта си. Нямаше да я отстъпи на друг. А и не искаше!

       Гората мислеше по-друг начин. Тя не си съставяше планове като Ник. Безмълвна, тя хващаше виновника и го подлагаше на превъзпитание. Ако не успееше, не покаялият се оставаше завинаги в лоното ѝ. Всяка нощ да се мъкне и да страда до края си. Да дава своя дан с кръв вместо да поеме по оная права пътечка, където има разбирателство, а не измама.

    Ник не знаеше нищо за това. Никой подложен на експеримента не го знаеше. Може би само тези, които работеха за осъществяването му. Петер, който се беше постарал господарят му да заспи непробудно. Телефонът помощник в тъмната нощ, който беше звъннал. Дойдоха двама, грабнаха спящия Ник и го закараха в подножието на странната гора от която никой не излизаше. Бяха го хвърлили в тъмното от хеликоптер.

    Ник нямаше спомен за това, но усещаше, че тялото му пламти от болка. Натъртен, изподраскан той, вървеше в безмълвната гора и търсеше изход. Истински лабиринт от, който нямаше измъкване. Време за хленч нямаше. Нужна беше твърдост. Опитност Ник нямаше, но имаше издръжливост.

    Небето леко просветля само да покаже, сивите облаци надвиснали над мрачната гора.

Колкото и да чакаше изгрев, нямаше. Високите дебели корони на дърветата преплели клони като борещи се змии не даваха шанс на промъкналият се без билет в гората пътник.

Трябваше да се върви в някоя посока. Нямаше, измъкване.

   Колкото и да се разкайваше за стореното лошо на хората, Ник за първи път в живота си трябваше да се бори с него. Даде си дума да се промени. Но колко много други минали по неговия път в гората, бяха дали също думите си. Това не им помогна. Нито някой после си спомняше за тях. Злото се изкореняваше само в лоното на безмълвната гора, която го лекуваше.

Ник се почувства облекчен. Знаеше вече, че ще загине. Но, не спираше да се надява.

Макар и просветляло донякъде, очите трудно си пробиваха път в гората.

Внезапно нещо проблесна. Не беше светкавица. Въпреки това нещо блестеше пред Ник. Обзет от любопитство той се промъкна към светлината… Озова се на малка полянка, където ужасът го стисна за гърлото.

Няколко скелета дошли от различни посоки си бяха дали среща тук. На тая забравена от хората полянка, няколко скелета на хора, чиито кости блестяха!...

Ник извика. Не чу гласа си. Гората го улови и изключи. Тихата гора, която имаше спомени. Спомени за хора превърнати в скелети, защото бяха нарушили правото на живот на всички други.

Внимавай какво си пожелаваш!

Всъщност гората лекуваше. Или може би не даваше глътка въздух на Злото. Спираше порива му.

Ник разбра, че ако остане на това място, и неговите кости щяха да светнат на поляната. Обърна се и побягна, колкото му позволяваха, силите.

Нямаше лъч в тунела.

Едно общо имаха всички дървета в странната гора. Усукваха и изсмукваха плячката си. Клоните змии спираха пътя на нещастника. Колкото и да бягаше обреченият винаги се връщаше на полянката. Омагьосан кръг.

Ник се спря осъзнал, че няма изход.

Падна долу зарови лице в майката Земя и се помоли поне тя, да го приеме.

Земята се надигна… всъщност се разтвори и от нея се показа спасението.

Приела покаянието на Ник, тя или някой беше решил да го спаси. Или може би да го избави от мъките, да се лута сам в тъмната гора.

Живот или смърт беше това?! Ник чакаше. Всъщност беше приклещен от майката Земя, която изпиваше силите му. Много скоро щеше да се превърне в скелет.

Усети леко убождане отзад. Вече беше се отнесъл в лоното на съня. Някой или нещо го беше приспало.

Когато отвори очи се усети в стаята си. Вече беше ранна утрин. Слънцето надникваше през прозореца обзето от любопитство. Взря се в ирисите на Ник и успя да види промяната.

Беше се родил или създаден, Човек. На неговото място Чудовището си беше отишло… Къде? Някъде там в лоното на старата безмълвна гора, която лекуваше Злото.

Внимавайте, какво си  поръчвате! Тъмното може да ви погълне и светлината за Вас завинаги ще бъде изгубена!

В. Софин  2.11.2024год.