Възмездието

                                                                                                   

                                                                  Възмездието

        Бяха го хванали. Според тях беше в къщата да краде. Според думите му преди да му запушат устата: „Не!“

Решиха набързо да го обесят преди властите да са се намесили. Очите за уловения светеха като на диво животно хванато в капан.

Колкото и да се взираше той, не срещаше съчувствие. Нямаше измъкване.  Въжето вече облизваше шията на осъдения. Ръцете му стегнати отзад, бяха вързани здраво.

   На хората в махалата им беше писнало отдавна. Толкова много кражби за една година, а и изчезването на шестнайсет годишното момиче на едно от семействата. Макар и да претърсиха къщите наоколо не откриха нищо.

Може би мъжът, който минаваше за първи път през града им, знаеше нещо? Или криеше истината?

    Много по-добре според хората от махалата беше да го обесят. Така дори и да не беше той, щяха да уплашат тоя дето бе отвлякъл, момичето. Така мислеха те, а и бяха подкрепени от съседа, който беше заловил според думите му, истинския крадец.

   Осъдения набързо опитваше да каже нещо в своя защита, но не му се получаваше заради вече запушената уста.

Съседът беше довел подкрепление. Племенникът му сирак, който живееше при него пристъпи към действия. Изказа се, че чичо му лично е заловил извършителя по-време на кражбата, която не била първата в техния дом. Как така някой ще си позволи без разрешение да влиза в чужд имот? Пак имал е късмет, че не е бил наблизо той да го гръмне с пушката си за лов. Чичо му Тони според думите му, извършил благородно дело като заловил престъпника по време на престъпление, което извършвал в момента.

И без да се церемони повече племенникът Рон преметна въжето през клоните на кестена растящ пред къщата, където беше станала кражбата. Тъкмо бяха успели да повдигнат бавно и мъчително тялото на жертвата, когато изведнъж някъде наблизо се чу викът:

–         Помощ! Помогнете! Моля, Ви!

Викът дойде откъм къщата на чичо Тони.

Какво ли ставаше там? Май някой се опитваше да повика , помощ?!

Племенника Рони и чичо му, лишени от скрупули продължиха да дърпат въжето с жертвата. Един от мъжете обаче, Николай, който беше дочул нещо, викна:

–         Спрете! Чувате ли! Спрете! – и Николай блъсна племенника и чичо му докато въжето се отпусна и жертвата падна на земята. - Мисля, че е повече от редно да чуем какво ще каже, осъдения….

–         Че какво ще го разпитваме…. Не виждам смисъл- - опита се чичо Тони да омаловажи факта, че ще обесят невинен човек.

Не така мислеше мъжът прекратил екзекуцията. Разхлаби клупа  на въжето стегнато около врата на предполагаемия извършител на кражбата и му позволи да говори. Осъденият на смърт се закашля сякаш беше охтичав. Пое дълбоко въздух, напълни дробовете си с кислород и едва чуто промълви:

–         Ами, когато минавах по улицата отвън дочух вик и реших да погледна… Някъде там в къщата ставаше нещо? Втурнах се не от любопитство, а да помогна, когато тоя тук…-  и той посочи, племенника Рони, който беше най настоятелен в действията си на палач -тоя тук ме спря! Препъна ме, върза ръцете ми и после се обади по джиесема си на някой.

–         Ами Рони се обади на мен. – потвърди чичото. - Обади се, че някой е отмъкнал парите ми от масата, в къщата, където ги бях забравил. Когато проверих наистина ми липсваха поне три хиляди долара… Това преля чашата и аз като съвестен съсед Ви се обадих, че най-после сме хванали крадеца.

–         Вярно ли е това? – обърна се Николай спрял екзекуцията към, непознатия.

–         Не е! Защото не успях изобщо да вляза в къщата. Препънаха ме току пред вратата, която зееше разтворена…

–         Аха! И ти мръсно животно, крадливо такова… - позеленял от загубата си чичо Тони не подбираше изразите си – ти червей такъв, пропълзя до масата и отмъкна парите?

–         Моля ви се! Без епитети! – прекъсна отровната тирада от думи на чичото, Николай, който искаше да чуе истината.

Точно в тоя момент за сетен път отнякъде прозвуча, сякаш изпод земята, но откъм къщата, писък. Викът удари като камбана ушите на присъстващите. Всички погледи се отклониха към къщата на чичо Тони, откъдето се чуха виковете:

–         Помощ! Помогнете! Какво Ви става, хора? Няма ли кой да ми помогне?

Прозвуча почти детски глас на момиче, което плаче.

Какво ставаше там? Какво се случваше? Някой зовеше и то съвсем сериозно за помощ?

Племенникът Рони обзет от ярост, пак беше хванал въжето и го дърпаше неистово сякаш всичко зависеше от обесването на човека, хванат в къщата на чичо му.

Последният също беше чул писъка и виковете. Взря се в очите на племенника Рони, и потърси в тях, отговор. Той не закъсня:

–         Чичо Тони ти, какво? Съмняваш ли се в мен? Това е вятърът, който скърца в разтворения за проветрение прозорец на мазето… Нали ти казах, лично го видях да взима парите…

–         А къде са те? – сянка на съмнение набразди лицето на чичо Тони.

–         Сигурно ги е скрил някъде… - опита се да шикалкави племенникът, Рони.

–         Какво Ви става, хора? Мислите за пари, когато някой в тоя момент вика за помощ?!  – не се сдържа, Николай.

Съседите се опитаха да проверят откъде се беше чул викът за помощ, но чичо Тони ги спря:

–         Вие, какво? Не вярвате на думите на племенника ми, че няма никой в къщата?!

–         Ами по-скоро вярваме, че парите ти са окрадени от него. – обвинението плисна помия в лицето на чичо Тони и той почервеня от ярост.

–         Как смеете да обвинявате! Ще се оплача на властите!  Нямате право да влизате без заповед от прокурора в  имота ми!

Когато видя, че това не помогна, защото го блъснаха на земята, чичо Тони стана и се втурна след съседите, които вече навлизаха в имота му.

Използвал ситуацията племенникът духна. Качи се в автомобила си и запраши нанякъде.

Съседите нададоха викове и чуха отговора идващ сякаш изпод земята. Огледаха се. В близост до къщата имаше маса и два стола. А под нея… Скрита изба откъдето се чуваше глухо зовът за помощ. Отместиха масата и столовете. Вдигнаха скрития капак отдолу и онемяха. Просто ужасени погледите им срещнаха погледа на полуголо плачещо момиче, вързано с вериги.

Именно него бяха търсили последните дни и то с помощта на полицията. Не бяха открили нищо, защото тогава племенникът, беше сложил парцал в устата на момичето за да не се чуят виковете му.

Уви, пръстът на съдбата се беше намесил. Парцалът беше изплют и виковете на момичето всъщност спасиха осъдения на смърт, който стоеше все още на улицата очакваш решението на съседите.

Чичо Тони надникна и като видя момичето се опита да избяга. Бързо беше заловен и изправен на съд. Мислеха да го обесят, но по предвидлив тоя път Николай, който беше прекъснал екзекуцията се бе обадил на полицията. Вече дошла тук, тя не само освободи заподозрения, а и сложи белезници на чичото.

–         Какво щяхме да сторим! – каза Николай, който се беше обадил на полицията за помощ. – Вървяхме по-тънък лед. Всеки момент можеше да се пукне и всички щяхме да бъдем удавени….

Обезумял от страх  за направеното от него, племенникът Рони се отдалечаваше по- магистралата с луда скорост. Опитваше да избяга с колата си. Полицаите го причакваха на 101 – вия километър.

Не успя да спре навреме преградения от тях,  път. Отби вляво и от високата скорост колата му се преобърна няколко пъти. Когато най-после успя да се спре, намери дърво, където се разби и избухна в пламъци.

Какъв късмет!

Наистина възмездието беше стигнало племенника. Но кой беше виновният? Чичо Тони изпуснал юздите на сирака племенник, или самият извършител на дръзкото престъпление, което трябваше в съда да се докаже?

Или може би парите, които бяха възпитали и двамата. Няма нищо по хубаво от тях. Но като ги изгубиш?

Животът най-висшето благо беше оставен на второ място.

И това навярно беше късметът на осъдения несправедливо и на извършителя избягал секирата на правосъдието. Също така и момичето, на което беше даден втори шанс за живот!

Неведоми са пътищата господни!

В.Софин 6.11.2024год.