Баба на гости на Софи -"Перипетии през погледа на едно петгодишно момиче"

 

                                                                                 

Баба на гости на Софи

           Ти да видиш! Мама каза, че баба щяла да ни идва на гости. Толкова се зарадвах, че ще има с кого да си играя. Но най-много бях щастлива, че баба щеше да ме взима вечер по-рано от детската градина. Ура! Ще ходим в парка ще ядем топла царевица, картофки и ще пием сок. После можем и да не казваме на мама. Не за друго, а защото не ме слуша. Даже мисля да се оплача на баба от нея. Не случайно мама все повтаря, че тя и е майка.

     Може пък баба да я накаже. Според мене трябва да я прати на детска градина. Майките само там ще се научат да слушат. А иначе тъкмо си харесам някаква играчка и поискам да ми я купят… Обикновено все ми отказват.

–         Ами бонбони, може ли мамо?

Да но и това ми се отказва. Виж с баба е друго. Ще си хапнем от забранените неща и после няма да кажем на мама. Нека види и тя, че и ние можем да си правим, каквото искаме.

Баба каза, че това е неправилно, но нали съм и внучка знам, няма как да ми откаже.

Само тате да не разбере. Знам, че няма да ми се кара, но ми е неприятно да го виждам намръщен. Дали пък не го боли понякога, зъб? Ял е много бонбони и сигурно за това…

Май се отплеснах! Знам едно обаче, че щом съм принцесата на тате, това е добре за мен.

Баба и мама дори да са заедно, тате ще ме подкрепи.

Вчера ми донесоха нова детска книжка. Толкова много хубави картинки имаше вътре. А отзад пък на снимка видях дядо и едно момиченце. Питам Мама:

–         Мамо пък кое е това момиченце дето се е снимало с нашия дядо?

Мама се засмя и каза, че това съм била аз. Аз имах малко съмнение, но момиченцето наистина приличаше много на мен.

Аз пък си мислех, че това е някоя друга Софи, за която дядо е написал книжка. После ми стана ясно, че приключенията били мои. Не се сетих за това, но щом дядо ги е написал, значи нещата са така.

Ще има с какво да се похваля в детската градина. Но дали да си виря нослето?

Мама каза, че не трябва да се хваля. Децата трябвало сами да разберат, че е писано за мен.

– И как ще стане това, ако не им кажем, мамо?

Щели да прочетат книжката.

–         Ами ако не им я дадем?

Мама каза, че това е неправилно. Трябвало да им дадем възможност да се забавляват на историите писани за мен.

–         Да, но ако ми се смеят, мамо?

Мама каза, че нямало да се смеят, а щели да са щастливи. Не разбрах много от какво толкова ще станат щастливи, но сигурно е така. Поне баба го потвърди докато ни беше на гости. Жалко само, че утре си отива. И ще трябва пак да ходя на детска градина и да ме взимат късно вечер от нея…

А как не ми се иска да става това.

–         Защо баба не остане да живее при нас, мамо?

Не можело. Мама все казва, че това не можело да стане, онова също… Защо пък?

Някой трябвало да ходи на работа. А и дядо щял да бъде сам вкъщи.

–         Ами ще го вземем и него, мамо?

Пак не можело. Къщата ни била малка и нямало място за всички в нея. Ами ще му направя място да спи до мен и вечер да ми чете приказки.

Мама се засмя, и пак ми отказа. Възрастните все отказват! Аз като порасна, защото така твърди мама, ще си имам деца и няма да им отказвам бонбони и други сладки неща. Ще си ги ядем заедно.

Мама пак се засмя. Какво пък толкова смешно видя в думите ми? Още се чудя!

А вие деца спорите ли с майките си за тия неща. Какво може и какво не може. Според мен всичко може, но нали възрастните са научени да отказват. Още се чудя, кой ги е научил? Сигурно в училище. Там са се научили?! Пък може и в големите книги с многото букви в тях?! Аз не искам да ми четат такива дълги приказки за отказване. А вие деца обичате ли прекалено дългите истории, които искат да ви откажат от нова кукла или камионче?

В.Софин  3.11.2024год.