Явно бе направена на
село, от сръчните ръце на майстор ковач. Малка удобна секира. Когато я видях за
първи път не подозирах, че дълги години в живота ми, тя ще бъде мой верен помощник.
С нея уверено отсичах от леска притки за боба в градината. Следваше ме
навсякъде, на реката, в планината и гората. Неразделни приятели! Имаше
защо!? Бях дете, когато на село я видях
за първи път. Стоеше подпряна до стария оджак, /огнище/ вътре в родната къща на
баща ми. Останала самотна, тя търсеше нов стопанин с който да сподели живота
си.Видял интереса ми към нея, баща ми тогава я подаде с думите:
-Нека ти помага синко! На времето когато пасях овцете, като
малък я намерих изгубена в гората. Забита стърчеше в един боров пън. Самотна
секирата, чакаше търпеливо някой да я намери. И разбира се късметлията, бях аз!
Пази я като зеницата на окото си!
И ето, вече дълги години малката секира ми правеше компания.
Когато отивах в планината, не ме предаваше.Следваше упорито маршрута ми. На
реката неизменно ми помагаше за стъкване на огън при пикник. В гората събираше
неуморно борина за зимата. Стоеше скрита
в раницата ми. Готова винаги да влезе в битка, когато е необходимо. И когато
денят, онзи слънчев летен ден дойде, аз чисто и просто я забравих...! Край
малката река Шипочница, където секирата мой верен приятел и помощник и
неотделим спътник за последен път следвайки ме по-петите, ми помогна да отсека
лескова пръчка. След това вместо да я мушна на мястото и, и да я скрия в раницата, явно съм оставил тя да
свърши тази работа. Вместо, да се прибере сама, малката секира, бе отказала да
скочи в раницата, и е останала сама в очакване на нов стопанин. Обидена явно, тя е преценила, че
приятелството ни е приключило. Не я виня. Видяла е ново закупеният малък топор с
който бях решил да я заменя. Все пак нищо не е вечно. Надушила измяната в мое
лице и чувствайки се все още годна за работа, малката стара секира явно си бе
потърсила друг приятел. Съвсем случайно скоро след като я забравих се наложи да
ходим на излет в планината. Съпругата
ми, която с търпение се грижеше за всичко я потърси. След като не я намери в
раницата, тя озадачена ме попита, къде съм успял този път да я скрия. Тогава ми
просветна. Навярно съм я забравил след последния излет при река Шипочница. В
близките дни така и не успях да отскоча с колелото си до това място. Малката
секира на татко със сигурност е чакала да се върна! Толкова много години тя ми
беше вярна! А аз забързан в ежедневието, във въртопа на живота, просто я бях
забравил! Непростимо! Сега вече, когато я няма в моите ръце, чувствам празнота.
Често се питам, дали е успяла да открие нов по-добър стопанин от мен. Вярвам,
че е така! Покрай река Шипочница караха на паша овце. Може би овчарят се е
зарадвал на късмета си, както някога баща ми. За мен остана срама и унижението,
че съм я оставил! Предал съм дружбата ни! Заместил съм я с нова. Все пак
споменът, когато баща ми я даде в ръцете с думите, да я пазя, защото ще ми е
нужна винаги, като верен спътник в живота, завинаги остана в мен. Все още
не изгубен той постоянно идва неканен в главата ми. Смущава сънят ми! Кара ме да
се замисля! За онези малки, но все пак скъпи неща без които просто никой не
може да мине, защото са неделима част от живота на всички нас!
Няма коментари:
Публикуване на коментар