Навикът да се пуши

Един път човек да не ги научи. Щом свикне с горчилката в устата пушачът се пристрастява към цигарите, както бебето към биберона си. Залъгалката така го омайва, че много често забравя тези около него, които присъстват на прищявката му. Пушейки пасивно с опитния, правейки компания, здравия понякога се нагълтва прекалено с дим. До такава степен се опушва, че дори дрехите му излъчват неприятна миризма. Роднините почват да мислят, че неизбежно пасивният пушач е научил занаята на дърпането. През зимата когато е студено пристрастеният намира пролуки и дими необезпокояван в стаята за почивка, където на работа целия колектив обикновено се събира за кафе или обяд. Ако непушач се осмели и надникне вътре, ако не е свикнал с острия удушаващ дим, почва да кашля и се чуди. Чуди се, как по-дяволите всички вътре в стаята оцеляват от вонята която се носи навсякъде. Кашляйки с цел да привлече вниманието на пушещите, непушачът се опитва да глътне чист въздух и се чувства, като риба на сухо. И понеже не издържа бърза да излезе отвън, сподирян от подигравките на другите, които са свикнали със задимената обстановка. Дори започват да го обвиняват, че бяга от колектива. Щом колектива пуши, всички трябва да димят. Виж ти в Европа казват имало правила. Обаче те изобщо не касаят нас българите. У нас се живее по неписани закони. Вървейки по-улицата непушачът, често се сблъсква с хора димящи необезпокоявани от никого. Дори може да станем свидетели на майки водещи за ръка детето си, а в същото това време в устата са неизменно с димяща цигара. Това прави впечатление но само на човек който не пуши. Пристрастеният дърпа дима, наслаждава му се. Прави малки колелца, които пуска на интервали.Доволен от техниката която е усвоил, той не мисли че трови дробовете си. Вечер лягайки си, ако не е успял да вземе полагащата доза дим, започва да сънува, че пуши. Ненадейното му събуждане го подтиква да стане и отивайки до тоалетната пали бързо цигара и гълта жадно дима, сякаш малко му е било през деня. След това давейки се от кашлица се опитва пак да заспи.  На сутринта ставайки от леглото, първата мисъл която го спохожда  е не закуската, която може да почака, а цигарата. Изваждайки последната от кутията, пушачът нервно почва да търси, къде си е оставил запалката. Обвинява брачната  половинка за това, а изобщо не си спомня, че снощи е палил цигара в тоалетната и там я е оставил. Намира кибрит, лапва цигарата и с веща рутина я пали. Вдъхва от аромата и и вече е упоен. За момент обаче се дави, и като истински пристрастен кашля. Сълзи изкачат от очите му, но скоро влиза в руслото на навика. Съвсем доволен от димната закуска, пушачът се готви за работа, без да сложи друго в уста. Пък и защо да го прави!? Не случайно тютюна убива апетита. Така успешно поддържа теглото си. Вместо да харчи пари за ядене, пушачът ги събира за поредната кутия цигари. Той е пристрастен! Опитва да превземе света с дима си, но обикновено никотинът е този който неизбежно постига победа и го наказва. Не разбирайки какво става с него пушачът заболява.  Гърдите му се пълнят с катран. „И какво от това” –мисли той. „Никой не е вечен!” Все пак ако лекарят успее да го изплаши с поставената диагноза, пушачът се опитва да поеме чист въздух. Напразно! До него все някой ще се намери да запали я цигара, дори пура. Щом усети аромата на тютюна болният забравя че е болен и иска отново да пуши. „Колкото по-горчиво, толкова по-добре!”-мисли пушещият и отпива от чашата с кафе, където изобщо не е сложил и зрънце захар. Той знае, че сладкото е отрова, но виж аромата на тютюна, това е друго нещо. Омайва, храни организма но накрая все пак успява безскрупулно  да го предаде. Хващайки рак, пушачът, ако е пристрастен остава до края такъв. Единствено роднините му разделяйки се с него съжаляват, че си е отишъл млад. Нима животът не е прекрасен, че се налага бързо и сигурно да го съкращаваме! Покрай пътищата на България, рекламни табла ни показват различни марки цигари. Плащат си производителите, имат право. Питам се защо, няма кой да рекламира болестта наречена рак, която безпощадно избива хиляди неразумни хора, които страдат в последните си часове. Някои от тях съжаляват, но съжалението не ги спасява. Болестта  ги отнася в лоното на смъртта. В мен все пак има вяра, че това ще се промени, но явно още у нас не му е дошло времето. Решението трябва да узрее като диня в главите на всички ни. Все пак не си заслужава човек да е пристрастен и то към нещо, което може да не взима. За това ни е нужна мисъл чиста и не опушена!

В.СОФИН