Портретът на родителите ми!

Портрет! Майка и татко! Млади! Влизам в стаята, където някога родителите ми, ме посрещаха с усмивка, когато се връщах от работа. Сега единствено техния портрет ме следи и гледа от стената. Също като в оная стара песен: „А портрета от стената, само ме следи, и в радост и утеха, все след мен върви!” Впервам търсещи очи в художествената творба, осъществена някога от чичото на баща ми, който бе художник. В мига, когато погледнах нататък внезапно видях, как татко ми намигна. Майка за да не остане по-назад  се усмихна. Почувствал присъствието им, аз си казвам мислено: „Те са тук! Отново при мен!” И след това ми олеква на душата. Знам щом вляза в стаята им, родителите ми неизбежно ме следят. Радват ми се! Наблюдават какво правя. А пък аз, без да се мотая, изваждам бързо скрита бутилка ракия и си сипвам мъничко в една от ония, оцелели стари чаши останали цели, забравени от времето. Тъкмо да отпия, когато внезапно се стреснах от усещането, че някой ме гледа. Гледа и не одобрява. Хвърлих очи, наляво, зяпам в дясно, нищо. Погледнах към портрета на родителите си и видях, че се е изкривил малко настрани. Оправям го бързо и пак опитвам да вкуся от ракията. Уви портрета отново непослушно се измества. Тогава в главата, нещо ми просветна. Извадих и другите две останали здрави стари ракиени чаши и наливам в тях по.малко от ракията на, моите родители, които следят всяка моя грешна стъпка от стената. Тогава минава и друга мисъл в главата ми: „Ама аз, какво правя!? Та нали това е портрет!” Да така е! Но на него смръщили вежди в мен са вперили поглед те, майка и татко! Чукнах се с двете чаши, както някога на прошка при тях. После изсипах ракията на пода и вперих, пак очи в портрета им. Видях как той отново е заел правилното място, висейки не трепнал на стената. Ласкавите усмивки на родителите ми пак следяха моите действия в стаята. Навярно  бяха щастливи, че не съм ги забравил И как да ги забравя!? Когато винаги съм ги обичал! Толкова много дни, бяхме заедно! Неминуемо времето беше успяло да ми отнеме тяхното физическо присъствие. Да това вече е минало! Но все пак винаги, ще си спомням с умиление за времето,когато бях малчуган. Хванат здраво и непоколебимо, от страна на татко, а от другата на майка, аз чувствах силата в себе си, че съм способен да преборя света. Толкова уверен, мощен бях, макар и дете! Родителската опора днес страшно ми липсва!  Вглеждайки се в портрета на стената аз,  неизменно, усещам силата на бащината и майчина любов. Виждам усмихнатите им млади лица и се чувствам неизмеримо щастлив. Щастлив, че съм ги познавал истински! А времето макар отминало, не е успяло да отнеме моя спомен. Той ще остане сгряващ , сърцето ми завинаги!

В.СОФИН