сряда, 1 октомври 2014 г.

Приключение край "Студения поток"



Нетърпеливи краката ни, на сина и моите пъргаво хукнаха към планината Рила за поредното уникално изживяване. Едва пристигнали в Боровец установихме, че голяма опашка от мераклии се беше наредила пред касата за кабинковия лифт. С  мъничко търпение, най после успях да докосна бленуваните билети до хижа Ястребец. Настанихме  нетърпеливи раниците в кабинката. Вмъкнахме и нашите тела вътре да им правят компания. Зад нас майка и дъщеря, споделяха по-между си впечатленията  от видените планински красоти. Едва пристигнали на хижа Ястребец, краката ни тръгнаха отприщени с увереност по-пътя към хижа Мусала. Очаровани от предстоящото приключение, раниците също не забравиха да скочат на гърбовете ни, които ги приеха съвсем радушно.Съвсем скоро онези туристи, избягали умело напред, останаха зад нас. Често срещахме и такива, които спираха за снимка. Заели смешни пози в уста с думата „зеле", те показваха особена озъбена усмивка, която ловко  апаратът им улавяше.  Навярно бяха дошли от далеч и трябваше нещо да отнесат със себе си, като спомен. Какво друго, ако не снимка на фона на слънчевата „Рила”. Все пак в парка е забранено, безцеремонното късане на цъфтящите уникални видове, цветя и билки, които се срещат само там. Без усилие стигнахме до хижа Мусала, която ни се усмихна приветствено. Напълнихме съпротивляваща празна, пластмасова бутилка с ледена вода и продължахме уверено с бързи крачки по-избрания от нас маршрут.  Движихме се по-едва видима планинска пътека вляво по-посока „Сфинкса”. Това е една самотна скала, която често приютява стадо диви кози, които имат навик да се крият на завет там.  Доказателството беше пред нашите очи. Те бяха впечатлени от многобройно разпръснатите барабонки, навсякъде. За  да не останем по-назад от другите туристи и ние с моя син направихме снимки за спомен. Пътьом към така нареченото „Тъмно” езеро срещнахме две двойки, които се водеха, като деца, здраво хванати за ръце. Сякаш на някого от тях може би ще хрумне да избяга от другия или истината навярно беше друга, че се обичат. Планината и величествените панорамни гледки успешно сближават хората. Доказателството е пред нас. С всеки срещнат непознат, разменяхме с усмивка поздрав. Най- после втренчените ни от нетърпение очи спряха поглед в ширналото се пред нас „Тъмно” езеро.  С голям зор слязохме при него, където обядвахме пред неустоимата му водна красота. Времето благосклонно до онзи миг с нас, внезапно се развали. Скри усмихнатото слънце и бутна пред погледите ни студена мъгла, която принуди леко облечените ни тела да потърсят дебелите дрехи скрити в раниците. Въпреки всичко, това не успя да сломи настроението ни, което извираше, като бълбукаща приветлива река във вените ни. След задължителните снимки за спомен, раниците намалили малко от товара, радостно заеха местата по-гърбовете ни.  Без да ни канят краката ни повече, успешно ни върнаха обратно горе, където все още се стелеше студената мъгла и „Сфинкса” не се виждаше. Напразно той ни чакаше да се върнем. Вместо това ние спуснахме раниците си,надолу по долината, където смел бълбукаше и се пенеше, сред клекове и скали „Студения поток”. Внезапно смутихме няколко диви кози, които пасяха там. Те погледнаха към нас с изненада и с грациозни скокове се отдалечиха към близко малко езеро, което липсваше на картата ни.  Тук, там по пътя срещахме малки печурки, които изобилстваха по-това време на годината. Освен това и манатарки също издигаха тела и удивляваха погледа ни, който не знаеше къде да гледа. Толкова много красота беше събрана на едно място! Такова изобилие! На билки, гъби, цветя и задължително, уникални панорами картини, които правеха незабравимо нашето приключение сред природата. Стигнахме без препятствия до малкото езеро образувано от водите на „Студения поток” С изненада видяхме там балканска пъстърва, която изплашена от появяването ни бързо отплува към средата на езерото. Зарадвани от многобройните впечатления пред нас продължахме с увереност напред. Уви! Някогашната пътека, която бе маркирана отдавна, внезапно избяга от нас. Скрита между многобройно прорасли клекове, тя стана невидима. Това вместо да спре устрема ни, направи точно обратното.  Благоразумието ни налагаше да се върнем. То просто крещеше в ушите ни. Но ние упорити, единия зодия овен, другия кози рог се хвърлихме на щурм в непроходимото. Нашите тела се опитаха да спрат и високи цъфнали, жълти билки, които с дразнещия си аромат предизвикаха в нещастните ни носове, неудържими кихавици. Дори очите ни не издържали напрежението, също пуснаха сълзите си на воля.  Ние опитните планинари обаче не се подадохме на тези провокации и продължахме смело напред. Падахме! Ставахме! Понякога дори се връщахме, и заобикаляхме някое особено непроходимо място. Най накрая след доста зор успяхме следвайки приятеля ни, „Студения поток” да смъкнем крака на  пътя между хижа „Марица” и ловна хижа „Саръгьол”. Поели по новия маршрут към хижа „чакър Войвода”  срещнахме отстрани цял, един красив букет от гъби. Пред погледа освен отровната червена мухоморка пред нас тогава, изправи ръст и група пораснали за снимка сърнели. Започна да се смрачава!  Надеждата ни, че ще стигнем навреме за лифта се изпари. Въпреки това с  висок дух продължахме да крачим смело борейки се с нощта. Стигнахме най после хижа „Чакър войвода! И без да се мотаем повече, повлякохме мързеливите, омекнали вече от умора крака към Боровец. Преди да се озовем там, обаче срещнахме един турист, който след поздрав, ни попита дали е далече хижата. Показа ни и карта, но от тъмното в гората не се виждаше ясно.  Човекът се оказа чужденец, който все пак успяхме някак да упътим. Тъмнината намръщена и без усмивка тогава, успя да го погълне цял. Когато пристигнахме в Боровец, пред нас изникна ново препятствие. Последния автобус отдавна бе отишъл в Самоков в гаража да спи. Ами сега!? И такситата се бяха, нейде запилели, неоткриваеми. Пък и беше единадесет часа вечерта! Почти отчаяни, изморени краката ни тръгнаха насила, пеша по пътя към Самоков, където изнервена съпругата ни чакаше отдавна. Въпреки, че палецът ми се умори от вдигане с цел някой автомобил да спре и ни вземе за вкъщи, никой не откликна. И когато вече почти мислех, че светлина в тунела, не ще да има, една взе, че заби спирачки до нас. Нов мерцедес изплю добре облечен господин, някъде около 40 годишен. Целият  облечен в бяло, той бе придружаван от впечатляваща дама. След като настанихме удобно изнемощелите от прехода раници в багажника на колата и ние със сина след покана, също заехме задната самотна, доскоро седалка. След размяна на реплики между нас  разбрахме, че господинът и дамата пътуват за София. Внезапно той ни зададе въпроса, дали след като се занимаваме с туризъм, знаем какво е ориентиране. Моя син, който често ходи на такива състезания му отвърна горд, че естествено, нали все пак е израсъл с този спорт. Шофьорът на мерцедеса, който пътуваше за София, сподели с нас, че някога и той се е занимавал със същото. Дори се оказа, че е учил в тогавашната спортна академия. Специалността му била алпинизъм и ориентиране. Когато се разделихме на спирката при туристическата градина в Самоков си стиснахме ръцете, като истински приятели. Все пак човекът се оказа благосклонен към нас и не ни отмина в тъмното. Махнахме им с ръка за сбогом и тръгнахме към вкъщи. По пътя синът ми рече с гордост, че единствено един честен ориентировач е спрял да ни вземе, докато всички други случайно минаващи автомобили са ни отминали. Истински късмет! Изморени от дългото приключение в планината, най после пристигнахме пред дома си, където изненадан в първа дрямка, ни посрещна радостен, че ни вижда пак, нашия приятел, кучето Бък.

В.Софин

Няма коментари:

Публикуване на коментар