ПЕЙКАТА

          Когато я монтираха в парка, съвсем обикновена на вид, пейката не подозираше, че през дългия си живот, ще срещне различни съдби, които щяха да тормозят сънищата и докрай. Отстрани до нея две рози, пръскаха аромат, всяко лято и създаваха приятна атмосфера на почиващите. Съвсем удобно направена, пейката сръчно превземаше телата на хората, седнали да почиват на нея. Боядисана изцяло зелена в тон с площите от трева в парка, тя помнеше първата осъществена любовна среща на двама влюбени, целувката им и дори все още пред погледа и стоеше прегръдката, която тогава стопли и нейното сърце. Уви! Тя не забрави и първата раздяла, когато видя разплакана девойка и бездушен, безразличен младеж…

През дългия си живот дървените части на пейката успяха да се сдобият с многобройни белези, които носеха следите на времето. На няколко места изрязани непохватно инициали с нож доказваха, че по-някога на нея е имало, бурни преживявания от млади неразумни хора. „В.” обича „М.”, или „Г.” си пада по „Е.”. По-сръчни ръце дори бяха издълбали изцяло първите си имена. На облегалката пишеше: „Тук Иван целуна за първи път Силвия.” А неизвестен бабаит, дори се бе осмелил и отбелязал горд  постижението си: „Тук убих човек!”  Трагичното бе, че това наистина  се беше случило.

Пейката  помнеше добре и времето, когато в продължение на шест месеца през едно топло лято, на нея през нощта спеше бездомен клошар. Тя се сети и за сбирката на ученици с класната им ръководителка. Направените с любов снимки за спомен, доказваха, че през живота  си пейката бе преживяла, толкова много различни и вълнуващи неща. Видяла бе и лошо и добро.

Зад нея растеше кестен, който всяка есен хвърляше плодовете и листата си върху дървените и части. Брулена от ветрове, безпощаден дъжд и сняг, тя устоя цяла, през всичките 30 години на живота си. Нейните посестрими отдавна бяха счупени и унищожени. Пейката бе останала съвсем сама и неизвестно как бе успяла да устои здрава на всички бурни, събития разиграли се на нея . А да оцелееш в това особено трудно време, бе много трудно, защото живота, този ценен дар на природата, уви днес, престана да струва нещо. Въпреки всичко, което бе видяла и преживяла старата пейка не са оплакваше. Гостоприемна докрай, тя не отблъсна и хората, които една привечер дойдоха с лоши помисли. Успяха да счупят дървените и части и отнесоха в плячка двете, железни за скрап.  Пейката не се разсърди, защото хората бяха гладни и търсеха начин да оцелеят. За това и те, не се спираха пред нищо.

Паркът осиротя! Вече на това място, не кацаха гълъби, защото нямаше кой да им хвърля трохи. Загрижени пенсионери там редовно, когато почиваха на пейката носеха жито или хляб и хранеха птиците, които бяха благодарни, защото гукаха влюбено и караха старите хора, отново да мечтаят. Кестенът единствено остана недоволен. Есенно време нямаше върху кого да сипе жълти листата и да стряска хората с плодовете си, които падаха по дървените издълбани с надписи части на пейката със звук и се разпиляваха навсякъде.

Нея, вече я нямаше! Споменът за пейката изтля и изчезна сякаш, никога не е била. Въпреки всичко тя, бе успяла  да раздаде много усмивки, любов и да предизвика чувства във времето в което живя и остана завинаги.

В. СОФИН