Орати както требе!
Някога когато
бях призван да служа на родината си в град Стара Загора се оказах единствения
самоковец. Повечето от моя набор бяха местни или от София, Русе, Бургас и
другаде, но от моя роден край бях само аз.
Свикнал на местния диалект говорех или плещех езика научен
от близките и познатите ми от дома. Оказа се обаче, че всичко което чуеха ушите
на новите ми приятели, войници като мен тогава, ги караше да избухват в неистов
смях. Къде чули, къде не повтаряха като папагали моите самоковски бисери, кои
от кои по-интересни и озадачаващи ги. Казвам на един старозагорец:
-Па ние дома, чуваме козичка на име Роза! Аз я пасем, она ми дава млеко и сички сме
доволни!
Когато казаното влезе безпрепятствено в ушите на новия ми
старозагорски приятел и бодна мозъка му като с игла, той невъздържано избухна в
смях и после ми каза:
-Как я „чуваш”, братле с ушите ли?
-А не! – промърморих смутено разбрал грешката си. –Исках само
да кажа, че имаме коза, която гледаме…
-А-а! Гледам! Това е друго нещо! –успокои се тогава,
развеселен Митко. –То чуването е за ушите, ако нямаш нищо против…
В старозагорския край говорят някак си по-меко, а не като в
нашия край. Когато тогава споделих с тях, че довечера по-телевизията, ще дават
серия от българския филм „Капитан Петко войвода”те се усмихнаха и веднага
повториха думата телевизия по мен:
-Значи „по- талавизията” , ще дават филма, а компир…?
Тяхното „Е” звучеше, като „И” и аз отново засрамен принуден
казвах „тиливизия” за да оправя нещата. Явно много не ми се получаваше, защото
отново ме поднасяха смеешком. Днес така, утре иначе, полека лека в продължение
на две години служба се научих да приказвам като тях.
Когато обаче, краката ми опипаха развълнувани и благодарни
отново местния край и бях назначен на работа в близкия радиозавод отново ударих
на камък. Болшинство от хората работещи в цеха, където бях назначен се оказаха
от близките до града ни села. Слушах ги как говорят по-между си и се чудех,
сещах се, че и аз така съм „рапирал” в Стара Загора. Просто не бе за вярване.
Едва тогава осъзнах, защо ми се смееха в казармата. Просто нашия местен диалект
беше толкова далеч от техния, сякаш взет от друга държава.
Опитах се естествено да продължа правилния изговор на
думите, така както ги бях научил, но не ме изтърпяха много, защото един колега
на име Гошо ме погледна учудено и ми каза:
-Ей! Я си орати както требе! Не се прави на „майничка”! Нали
си наше момче, самоковче!
Тука при нас се оказа, че щом приказвам меко и правилно,
значи съм от Пловдив. А там естествено съвсем легално си говорят на „майна”.
Така, че в очите на колегите тогава, си бях едва ли не чужденец. Лека полека
засрамен донякъде, започнах отново да оратя, вместо говоря. И то не за друго,
защото и тук ме подиграваха със смях.
Всяка област има своите чудатости в приказването. Едни си „думат”,
други говорят, нашенци оратят, а пък в кюстендилско „вреват”.
Разни хора, различни думи, нрави. Какво да се прави, щом съм
тук в Самоков, няма какво да се инатя, ще оратя!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар