Съхранени спомени за докосване

   Добрата памет съхранява спомени. Във всяка стая от нашия дом лъхат  мигове, които отдавна са си отишли… Но не завинаги…

Преди да прекрача вътре в двора пред къщата, погледа ми се спира на желязната ограда, направена съвместно с баща ми.  Влизам. Виждам старата сега олющена пейка, до която почти изсъхнало все още расте ябълково дърво. Някога то, бе донесено  като подарък от вуйчо ми Стоил. Когато го погледна усещам годините отминали, които като мен не са го пощадили.  Дори пейката боде очите ми, защото виждам някога направената снимка от мен, на която прегърнати с усмивка седят майка ми и баща ми. Тя е запечатана завинаги в сърцето ми… Отзад   зад къщата ме посреща стария люляков храст, посаден някога от сръчните ръце на майка ми, която обожаваше цветята… Навсякъде тогава в двора имаше лехи от латинки,теменужки, здравец, карамфили, кокичета, лалета, рози и дори цъфтеше и се чувстваше отлично, поканен божур. Цялото това цветно разнообразие, бе поддържано с голяма любов и търпение от страна на майка ми.

В дъното на двора, направената някога малка лятна кухня напомня за сръчните ръце на баща ми.

Когато най- после вляза отпред през стъкленото преддверие, също събуждащо спомени погледа ми се спира на портрета на родителите ми, който някога бе нарисуван от братът на моя дядо Георги, който бе талантлив художник. Влязъл вече в приземието  усещам, как всяка частица докосната някога от моите близки , които вече ги няма, крещи право в лицето ми и изгаря съзнанието с това, което някога беше… Стария телевизор Електрон сглобяван  във Велико Търново; дървените ковани с пирони столове на които седяхме за обяд или вечеря събрани цялото семейство заедно; масата правена саморъчно от баща ми; пейката стояща зад нея, сега самотно изоставена; малкия скрит от погледа долап, където дремят и днес две прашни малки чашки за ракия; старите черги тъкани някога от майка ми, все още лежат скромно притихнали на дървения под, припомняйки си стъпките на любимите хора, които не са вече при мен; стария шкаф на майка ми, който винаги ме гледа обвинително, защото днес е обременен от тежестта на куп стари книги, разказващи за отминали времена и страсти…

Отстрани облегната удобно до стената стои от времето на социализма, електрическа, готварска печка. До нея дреме спокоен, другия шкаф в който някога имаше хляб и съдове за хранене…

Когато надникна в коридора към вътрешността на къщата погледът ми се спира право на мазето, което като добър самарянин и днес не отказва наложената зимнина. Компоти, туршии, плодове… и празни касетки наредени до стената. Паралията самотно подпряна чака някой да омеси баница. До нея стои изправена точилката, която с горчивина си спомня за сладките отминали мигове, когато съсредоточено и с голямо въодушевление  приготвяше корите…

Излизам с потисната въздишка от мазето и бавно изкачвам стълбите водещи към моя етаж. Спирам пред входната врата, където смъквам обувките си, които лягат с моя помощ на стелажа направен някога специално от мен. Надявам чехлите, влизам и се озовавам в малко тясно коридорче, където някога изкуствена мокетена пътека лежеше необезпокоявано на пода и събираше като магнит, всякакви боклуци трудни за почистване. От двете страни на коридорчето направена от шперплат обшивка, ми припомня задружната работа извършена с  безценната помощ на баща ми…

Влизам в кухнята, където единствените неща останали от някога са, старата готварска печка на дърва и въглища и малката библиотека от дърво приютила първите купени с голямо вълнение от мен книги.  Докосвам леко притеснен с умиление двата предмета, които ми говорят за времето, когато майка ми и баща ми бяха близо до мен. Пускам поредна въздишка и примирен донякъде, излизам в посока към детската стая, която просто пука по-шевовете от преживени спомени… Вътре в нея все още стои гордо гардеробът, купен някога от родителите ми. Изцяло направен от орехово дърво той и днес като верен постоянен спътник в живота и приятел прибира не само моите дрехи, но и тия на съпругата ми. Виждам в стаята и дървеното легло на което спя сега. То също помни времето, когато родителите ми нощем почиваха на него. Двете малки нощни шкафчета стоят на пост отстрани на леглото и пазят строго миналото да не бяга… В отдалечения ъгъл към вратата за терасата отвън стои обвинително и старата шевна машина на която понякога майка ми работеше.

Излизам целия натежал от събрани с докосване спомени и се устремявам към хола и спалната, които са свързани по-между си с малка портална врата. Вътре моя поглед  се спира развеселен на трите секции направени изцяло от талашит. Те бяха сглобени лично от моите тогавашни млади  ръце.  От стъклената витрина на една от тях надзъртат скромно, двете сватбени чаши от които някога с моето момиче пихме на сватбата шампанско. До тях подредени с вкус им правят компания костен порцелан за кафе, ракиен сервиз и малка стъклена купа спечелена от сина ми, който днес се занимава с ориентиране.  Чаши за вино и безалкохолни питиета също стоят мълчаливо подредени на по- долния рафт. 

Внезапно очите ми се взряха в пода, който някога бе почти изцяло превзет от красив персийски килим. Сега необременен от нищо друго, сглобен от паркет, той диша свободен, като пързаля лапите на трите ми домашни котки, моя милост стопанина на къщата, съпругата, сина и понякога приходяща дъщерята.

Целия този малък свят в който живея и до днес щастливо бъка от спомени, които постоянно докосват моята душа, която не е безразлична към чувства… Стигам в мисълта си до позната болка в сърцето, която ме подсеща за времето на отминалата младост, когато бях щастливо прегърнат от любовта на родителите ми и непресъхващата обич на сестра ми, която и днес с радост озарява с топли чувства моя вечно, търсещ хоризонт.

В.СОФИН