Интересно време

        Интересен човек беше баща ми. Вместо да обядваме и вечеряме на купената нова маса, ние правехме това на лично скована и направена с мерак от него с труд такава. Дори не сядахме тогава на взетите с пари столове, защото от работния ентусиазъм на баща ми се бяха родили успешно, няколко пейки и дори столчета. Последните вярно бяха без облегалки, но вършеха добре работата си, като ни държаха будни по-време на вечеря.
      Новата ни поцинкована кофа за боклук, стояща на сухо отвън под терасата, криеше вътре в себе си мозайка. Старата пък, беше осеяна изцяло с кръпки, които успешно пазеха съдържанието, да не изскочи внезапно в краката ни, и дори да превземе, част от малкия ни двор, чиито цветни лехи посадени с любов от майка ми, пръскаха свеж аромат, примесен с уханието на близките борови дръвчета от местността "Ридо".
      Оградата на двора пред къщата, отдавна чакаше да бъде обновена, не с подходящи дървени капаци "пармаци", а с новата мрежа, която кротко дремеше спокойно в бараката за дърва, заедно в компанията на нищо, подозиращите състоянието на двора железни тръби.
       За да не бъде по-назад от баща ми и майка ми, също беше интересна жена. Закупените с голям зор килими и изкуствени пътеки се пазеха от прах и крадци в гардероба. Вместо това на тяхно място задълженията си вършеха, лично тъкани черги, които бяха превзели цялото къщно пространство. Дори съвсем нахално се бяха вписали с шарките си в коридора от който тоалетката с огледалото им хвърляше неодобрителен, обвиняващ поглед.Явно тогава огледалото отразяващо събитията се чувстваше, като че ли не се намира в уютния си дом, а бе пришълец пристигнал от друго време, който се чуди на остарялата постановка, дирижирана с постоянство и търпение от майка ми.
       Красивите нови чинии в шкафа дремеха и очакваха, заедно с чашите посещения на гости. Целия разкош от стъкло и порцелан, явно бе за, ония внезапно дошли у нас. Виенските столове, и хубавата здрава маса, също, чакаха гостите си.
      Изглежда, че при социалистическия реализъм пуснал модерни, тогава корени у нас, ние живущите в жилищното пространство,бяхме принудени да пазим, като зениците на очите си новото, не за друго а защото хората, които ни идваха на гости, не трябваше да приказват, че живеем бедно.
     Та нали майка ми и баща ми бяха започнали съжителството си от нулата. Живеейки под наем, първо бяха  успели да купят стол, легло и чак накрая маса на която да се хранят. Ако не бяха спестявали, ако не бяха се лишавали от много неща и къщата в която днес живея със семейството си, нямаше да я има.
      Най-новите ни дрехи, пазеха сянка в гардероба и бяха изваждани и обличани само по празници и излизания към центъра на града. Облечени почти с едно и също ежедневно облекло мъчехме сутрин близката хлебарница с постоянно дългите опашки пуснати на свобода за насъщния.
     Традицията явно и днес повелява, да ползвам вече остарелите виенски столове; масата която също вече не е нова, но издържа на напрежението, като не поддава на не особено тежката храна сервирана върху нея. Вместо килим обаче, днес пространството в стаите, почти изцяло е превзето от ламинат, който кара  чехлите ни, и лапите на котките да се плъзгат от време на време и да събуждат в мен тихи, скромни спомени по-едно отминало отдавна завинаги време. Време в което, все пак въпреки всичко се чувствахме, щастливо задружни и усмихнати с поглед втренчен в бъдещето, което уви днес ни гледа строго и намръщено.
В.СОФИН