понеделник, 29 февруари 2016 г.

Интересуваш ли се от мен?



               Наскоро срещнах приятел с когото не бях се виждал отдавна. След кратък поздрав и като ме огледа от всички страни с любопитство извиращо от усмивката му, намери вдъхновение да ме попита:
-Ти приятелю интересуваш ли се от мен?
-Да! –отвърнах смутено аз. –Интересувам се.
-Как? –прозвуча обвинителния негов  глас и черните му очи се стрелнаха право в лицето ми, като две стрели без жал пронизаха  мълниеносно мозъка ми. Дори косата на моята глава, успя да се изчерви от създаденото неудобство.
-Какво ще кажеш...  –продължи изтезанието си приятелят ми. –Ако сега ние с тебе двамата отидем в кръчмата и ти черпиш по едно?
-Моля...! –издаде ме предателски уплашен гласът , не очаквал такова развитие на срещата.  
-Е какво пък, заповядай!
Седнахме поръчахме и докато бавно отпивахме от чашите и разговаряхме за доброто старо време, отнейде се зададе друг приятел, който като ни видя, хвърли обвиняващ поглед и в двама ни и каза:
-Значи така, а? Пиете сами, а ти приятелю...  –обърна той към мен кафявите си топли очи, които почти ме просълзиха от умиление и като ме посочи с пръст добави:
-Интересуваш ли се от мен?
-Да! –отвърнах придобил сили след първата ракия.
-Защо не? Интересувам се!
-Ами в такъв случай, чакам да почерпиш! При това не за друго, а за да ме убедиш, че говориш истината.
Много скоро, около масата на която пиехме се събраха незнайно откъде изпълзели от дупките си приятели интересуващи се откровено, дали ще развържа кесията си за тях.
         Направих го, не защото бях добрия самарянин, а защото именно днес бях взел заплата. Като се разплатих накрая с кръчмаря, ми останаха пари единствено за такси.
      С леко натежала клатушкаща се походка, на моряк не видял скоро суша стигнах собствения звънец на апартамента си. Порових в джобовете си, но като не открих ключа си, избягал ненадейно някъде, или забравен в кръчмата, когато плащах сметката излязла солено на джоба ми, намерих кураж и звъннах.
      Вратата смазана завчера се отвори безшумно. Широко разкрачена, не допускаща и мишле да мине покрай нея, съпругата ми се изправи с пъстрите си смарагдови очи срещу моите честно сини и ме попита:
-Къде ходиш бе, Любчо? Притесних се за теб. Тъкмо мислех вече да звънна в болницата. Дори и на полицията се канех...
-Ами ...! –смутолевих с  наквасения почерпен от алкохол език. –Бях с едни приятели...
-Какви приятели? –прекъсна ме леко покачващ децибелите си гласът на Мария, моята жена.
-Ами такива, интересуващи се...
-И от какво толкова се вълнуват?
-От мисълта, дали се интересувам от тях. –отвърнах тихо, свел сини честни очи надолу, без да смея да погледна в нейните строги смарагдови пронизващи обвинителни, хвърлящи мълнии очи.
-Добре де! Почерпил си ги и толкова. Ама виж какво?  Кажи ми честно,ти скъпи интересуваш ли се от мен?
-Да Мария! При това много! Нали те обичам слънчице!? –отвърнах успокоен донякъде, дори възвърнах избягалата усмивка на лицето си.
-Я дай да видя тогава, какво е останало от заплатата ти? –нареди ми скъпата, като с това си действие окончателно разби илюзиите ми, че бурята е преминала и морякът, тоест аз съм оцелял.
    Разтворих портфейла, от който заедно с търсения доскоро ключ за апартамента, изпадна един последен срамежлив, лев. Повече нямаше.
-Значи така се интересуваш от мен Любчо? Любовта, твоята към мен, струва само лев. И ти именно с него се опитваш, да ме лъжеш, че се интересуваш...? Честно да ти кажа съпруже –рече ми тя накрая. –Ти именно, повече не ме интересуваш!
    Веднага след обвинителните слова половинката тръшна вратата на апартамента пред носа ми и ме изпрати на улицата. Там отвън на студа се запитах вече без пари и подслон, дали някой приятел не се интересува и от мен. Уви! Не намерих нито един да се развълнува от положението, което сам си бях причинил.
В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар