Необичайна прошка!

        Внезапно осъзнал своята нищожна особа, Ганчо платил такса в националното радио за да поиска прошка от всички, които които имали чест да го познават или пък са го познавали.

   Започнал с необичайно обръщение, към отдавна починалите си родители:

-Прости ми майко, че бях небрежен ученик, който от малък се научи да шмекерува, като бягаше от училище. Извини ме, че отказвах да ям гозбите, които с любов приготвяше за мен. Вместо тях нагъвах гладен набързо сандвичите с масло от татко. Прости ми за скъсаните панталонки от оградата пред двора ни, която често прескачах неумело цвилейки като конче, вместо да вляза през портата, като добро дете. Извини ме, че не учех прилежно уроците си, а четях странична литература, която взриви в мен неподозирана ирония. И най-вече прости ми за това, че се осмелявах да те отегчавам за осми март със скромен букет цветя, отбран успешно от градинката на съседа Пешо. Накрая извинявам се, че не бях винаги до теб, когато беше нужно. Вместо това ходех упорито на работа от която само мазоли печелех, а парите бяха за шефа ми...

    Поел дъх развълнуван Ганчо, отпил глътка от предложената пред него чаша с вода и продължил с обръщение към отдавна починалия негов баща:

-Прости ми и ти татко, че не ти помагах достатъчно у дома. Вместо това бягах редовно до реката, където рибата упорито бягаше от червея  закачен на куката на въдицата ми. Извини ме, за това, че карах особено тежките ти ръце да изтръпват, когато ме налагаха заслужено за странното ми, непослушно според теб поведение. Прости ми, за това, че по-време на обяд те тормозех, отказвайки храната и ти бе принуден да ме държиш дълго до чинията, докато тя не се изпразнеше... Извини ме, че те карах, насила да ходиш при учителката на родителски срещи и за твоите нерви, предизвикали гнева на колана от панталоните ти, който и до днес все още усещам като милувка... Най-вече прости ми, че те лъжех, често с цел да избягам от заслуженото наказание. Все пак прощавай татко, но гърбът ми се оказа слабо място, ушите мои често дърпани и те плачеха; бузите аленееха засрамени от шамарите, а ръцете моите ръце трепереха безпомощно от ярост...!

След изказаната тирада просълзила Ганчо, поел отново глътка вода и намерил сили да продължи с прошката.

-Прости ми другарко Петрова, че не внимавах в час и не разбрах нищо от математиката на живота, която ти упорито ми преподаваше с  учебник който не отварях.  Той често ме биеше по-главата с цел да вкара разум в нея... Извини ме и за това, че щипех момичетата по-време на учебния час, а през междучасието, дори скубех косите им вързани на плитки...

    Простете ми и Вие другарю Директор, който бе принуден, често тогава да се занимава със скромната ми ученическа физиономия, позволила си неправомерни действия, като пушене на цигари в тоалетната по-време на междучасие, изпробване на малки камъчета върху прозорците на класните стаи през зимата. Но, да знаете не го правех от злоба, а само исках да проверя дали ще останат непокътнати... Извини ме, че не успях да взема диплома от повереното Ви тогава училище.Вместо това обаче  си я купих с пари взети назаем от приятел.

След кратко приглушено прокашляне, смутен до някъде от необичайната си споделена в ефир прошка Ганчо продължил да измъчва слушателите с думи:

-Простете ми колеги, че Ви отегчавам от радиото с глупости, но много моля, да ме извините, за усмивката ми с която сутрин вместо с традиционното добро утро Ви поздравявам. На Вас тя се вижда иронична, но тя е изстрадана и е от сърце...! Извинете ме, че понякога вършите моите задължения на работа, но нали са затова приятелите, да помагат...  Простете ми, че понякога гнева в мен, вместо разума говори през устата ми, която все пак плещеше обиди заслужени от Вас... Извинете ме затова, че си позволявах да докладвам всяко ваше дори мъничко провинение извършено в ущърб на работата с която се гордеете... Простете ми, че ви завиждах тайно за бонусите, които взимахте. Не че аз не взимах, но от повече глава не боли! Извинете ме колеги, че по-време на коледния банкет, танцувах с всички колежки, а вие отстрани поглъщахте  многоброен алкохол и тихо ме проклинахте...

-Простете и Вие шефе, за това, че назначихте такова неразумно, неблагодарно говедо като мен на работа, което тайно зад гърба Ви злослови глупости през годините за Вас. Извинете ме за грешките, които разумно правех с цел да изпъкна над другите... Простете ми, най-вече за това, че Ви оставих, да ме мъчите толкова време с работа във Фирмата. Извинете ме, че се чешех често уплашен пред Вас, като краставо магаре, когато се опитвах да Ви лъжа...!

  А  сега си ти наред, скъпа...!  –обърнал се най-после и към съпругата  Ганчо, която слушала с интерес представлението му от вкъщи, докато пиела сутрешното си кафе.

-Прости ми, че те накарах да се влюбиш в мен неразумния червей... Извини ме, че те накарах да подпишеш в моя полза брачен договор. Прости ми за всички поднесени с любов цветя за осми март и за рождения ти ден. Тях естествено съвестно приватизирах от комшията Янчо син на Бай Пешо, бог да го прости с особено киселата си вечна усмивка. Извини ме, че за годишнината от сватбата ни, вместо златен пръстен си позволих неразумна романтична вечеря на свещи в ресторант. Боже...!  Само свещите, струваха цяло състояние...! Прости ми скъпа и за това, че харесвам повече Трифон Зарезан и виното му, вместо измисления никому ненужен според мен „Свети Валентин”. Извини ме, че не намерих време и сили да помагам с нещо на майка ти, но не съжалявам за това. И накрая скъпа, прости ми най-вече, че обичам понякога себе си повече, отколкото теб...

А деца! За малко Вас да забравя! Простете ми, че не съм с Вас в училище за да се забавляваме заедно, като измъчваме учителите с присъствието си. Извинете ме, че не съм на родителските срещи, касаещи скромните ваши успехи. Вместо тях обаче ходя в кръчма с приятели. Простете ми, че не Ви бия от време на време, за да направя от Вас добри граждани на страната ни. Но за това е виновен законът, който не позволява такива „нежни” изстъпления. Извинете ме, че за рождените Ви дни, които постоянно забравям, не сте получили друго освен моите благопожелателни усмивки...

Но стига вече...! Стига прошка!

Отегчих ви драги слушатели. Но да знаете, аз си платих и имам правото да се извиня и на Вас за търпението, че изслушахте моята необикновена прошка. Това което чухте не бе измислено а истина, която отдавна ме давеше и напираше да изплува...  И ето, че накрая успя!

П.П  -Прощавайте Вие реални, нереални, виртуални, не виртуални но славни приятели, за това че се осмелих да ви отегчавам с глупости през изминалата година. Не забравяйте, че ще бъда деен и за в бъдеще, ще продължа да Ви уважавам с неизменната си иронична усмивка.

В.СОФИН