Някога на "Благовец"

         Докато гъделичках буквите с цел да ги размърдам, та всяка една от тях да заеме полагаемото и се място, внезапно сякаш от нищото в мен се взря едно хлапе от първи клас.  Оказа се, че това бях аз, който някога тогава, като малко дете, на празника „Благовещение” нямаше търпение, да отъркаля сладката питка омесена с любов от майка си. И за да бъде вълнуващо преживяването, предишната вечер, въоръжени с по два капака от тенджери, заедно със сестра ми обикаляхме къщата. Докато разхождахме непрестанния шум , който вдигахме навсякъде, не забравяхме да крещим на висок глас, за да ни чуят не само съседите, а змиите и гущерите.  Обзет от любопитство попитах майка си:

-Защо е нужно да вдигаме шум с капаците майко?

Тя тогава ми рече:

-За да бягат змиите и гущерите синко!

-Как да бягат, като още е рано пролет и не са се появили още? –остроумничех аз.

-Така е останало поверие от старо време. Трябва да се вика, тропа и за да ти е сладка питката на Благовец.

-Ама нали, ще и сложим захар. Значи, ще бъде блага! –продължавах аз тогава да измъчвам майка си с остроумничене, докато на нея не и писваше  и ме караше да млъкна.

         След вечеря,  лягахме нетърпеливи със сестра ми с цел по-бързо да се съмне и празника Благовещение да дойде. И ето ни и двамата на следващия ден строени в кухнята при майка, зяпахме впечатлени, как от нейните отрудени ръце се раждат сладките питки. Докато ги правеше, аз както винаги грабвах малко от тестото и го натъпквах в нетърпеливата си уста. Уста която,  още, като тогава обича сладко. Забелязала моя упорит ентусиазъм в бързането майка ми се караше:

-Какво правиш? Сурово тесто, не се яде! Ще се разболееш!

-Няма! –инатях  се аз, но загубила търпение майка ни изпъждаше навън със сестра ми да си играем.

Докато се наслаждавахме на аромата на пролетните цветя на двора , магията вътре в кухнята се получаваше, защото от отворения прозорец ни лъхваше мириса на топла питка примесен с ванилия. Без да мога да устоя на изкушението, се вмъквах бързешком и протягах с умиление малката си непослушна ръчичка с думите:

-М м-м! Много вкусно мирише!

-Стой спокойно ще се изгориш! –караше  се тогава майка ми и ме плесваше по-лакомата ръчичка. После ми обясняваше, че питките трябва първо да се завият с вестници, да се завържат с конци за да не бягат и тогава да се търкулнат горе на „Ридо”, където разстяха многобройни борове, които пръскаха свежия си дъх и правеха въздуха, лек и приятен за дишане. Да но, непослушното хлапе в мен настояваше, дори молеше за малко парченце, което да опита. Твърда в решението си майка не отстъпваше на моето хленчене.

    Най-после всичко ставаше готово. Питките завързани здраво да не бягат и сирене затворено в кутия ни придружаваха по-време на празника Благовец. Изчаквахме с нетърпение баща ми да се върне от работа и заедно цялото семейство избирахме място на „Ридо”, който ни посрещаше тогава съвсем радушно с боровия си свеж дъх.

Празника започваше с търкулване на питката по-леко наклонена полянка избрана от мен и сестра ми, която застанала от другия и край пазеше да не избягат вързаните лакомства. Когато най-после уморени спирахме, не толкова защото ни се искаше, а защото строгия глас на майка  непоколебимо ни заповядваше да престанем с  действията си. Усмихнати послушно сядахме на домашното одеяло и пирът започваше. Докато ние прегладнели със сестра ми се захласвахме с питките, татко който тогава беше купил бира и за нас лимонада, отваряше шишетата и подаваше на всеки  по-едно с цел да не се задави някой от щастливото ни семейство. Усмихнати, развеселени се прибирахме после у дома си.

     „Ридо” бе превзет в онзи празничен ден и от други хора, които вдигаха наздравица с ракия триста грама с не без известното измислено име „Хулиганка” и гласове приповдигнати кънтяха цяла вечер, чак до късен мрак. Хубаво бе тогава.

        На другия ден, любопитен тръгвах да изследвам местата, където се вихреше вчерашния празника. С интерес  намирах като добър малък „ нещосъбирач” празни бутилки от бира, лимонада и разхвърляни употребени за различни цели парчета от вестници. Решавах да прибера стъклото. Или шишетата, които тогава се връщаха по-магазините срещу седем стотинки. С моите бързи действия тогава, хем изчиствах поляните, хем получавах пари с които купувах бонбони. Ще кажете, днес какво са седем стотинки. Нищо! Но тогава имаха стойност. Дори едната мъничка стотинка струваше. Днес не струва за съжаление.

    Щастливо бе това време. Детството! Сладко примесено с аромат на пролет и на питки ухаещи на ванилия. Домашно приготвени с любов от отрудените ръце на майка ми. И остроумното хлапе тогава в моето лице, което любопитно разтворило очи, все задаваше въпроса: „Защо?” и искаше веднага отговор, който не винаги получаваше. Все пак майка и татко бяха до мен и сестра ми и бдяха над нас с неотслабваща любов и загриженост.  Сърцето тогава ми се изпълваше с радост и не мислех честно, не подозирах, че ще порасна.

     Но времето неспирно движи съдбите и всичко променя. Не успя само да отнеме моята все още запазена детска  усмивка, която все още гледа с наивност в света с очи блеснали в почуда. Нима приятели светът не е чудесен?

В.СОФИН