Бялото кокиче

Напукани стари плочки, носещи белезите на времето, пъшкаха под краката на минувачите. Някога скрепени с цимент, днес те бяха обрасли с трева, която заничаше от образуваните дупки, където пръстта бе успяла да хване живот. Остарелите дървета отстрани повдигаха безсъвестно тротоара, като на места дори излагаха на показ корените си. Гледаше бръчките ширнали се по-плочките и един побелял от годините дядо. Излязъл да глътне пресен, пролетен въздух, той разхождаше на свобода  бастуна си. Угрижен потропваше по-напуканите от времето плочки и шареше с поглед напред.

      Ето, че срещу него се зададе млад мъж на колело, неприлично брадясал, който профуча покрай стареца без да го забележи. Отнякъде откъм близкия завой на улицата се появиха момиче и момче. Те също не видяха дядото, защото бяха особено заети да държат непохватните си ръце заедно, да се усмихват и приказват на висок тон.  Бяха здраво хванати, сякаш светът зависеше от това, колко много се обичат.

-Като първокласници! –неволно се отрониха думите от устата на дядо Христо, когато ги съзря.

-Ех младост, младост! – добави разнежен от спомени той и спря за да се наслади на младостта, която отдавна бе избягала безсъвестно от него.

        Девойката и младежа погълнати в разговора си, изобщо дори не забелязаха, че един старец ги наблюдава. Прозвуча безгрижният им весел смях, който погали приятно мисълта на дядо Христо и те отминаха по-улицата, която успя да погълне думите им завинаги.

     Унесен в объркани мисли старецът продължи пролетната си разходка. Сякаш вчера бе, когато влюбен и той държеше своето момиче здраво за ръката, за да не избяга. Не, че то имаше намерение да го стори, но сигурното си бе сигурно. Вървеше тогава, дядо Христо, наперен като паун и не виждаше нищо друго освен очите на момичето до него и устните и, привлекателни, сякаш узрели малини, сладки и неустоими за целуване.

-Ех какво славно време беше...! –въздъхна печално старецът и отрони няколко капки солена вода от очите, за изгората си, която вече не бе между живите. Преглътна задавено, докато безмълвни сълзите се стичаха, долу на плочките, които сякаш разбираха мъката, знаеха за станалото и приеха тихо капчиците, които пукнатините лакомо изпиха.

      Времето се събуждаше за живот. Птици се гонеха във въздуха и трелите им се носеха омайно достигайки до всяко скрито ъгълче на улицата. Единствен старецът видя и чу това. Съвсем угрижени хората не забелязваха красотата на природата която крещеше срещу им с, ширналото си цветно лице. Ето в дворовете на много от тях, вече цъфтеше пролетната бяла маргаритка съвместно с много други цветя. Тук там между напукания  стар тротоар издигаха любопитни  зелените си лица, мънички тревички намерили и те своето място под милващите лъчи на слънцето.

     Вървеше дядо Христо и зяпаше удивен, сякаш не беше виждал никога такова пролетно чудо.  Така и никой човек не го забеляза. Не го видя. Не го заговори. Толкова много хора минаха покрай него и никой дори не чу гласът на бастуна му, който намръщен тропаше по-плочките, сякаш ядосан от това явно незачитане. Изглеждаше като, че ли старецът бе непознат в чужд град, а не като човек живял достойно и работил толкова много години.

    Немирно, закъсняло с появата си кокиче спря погледа на дядо Христо. Незнайно как бе успяло да прехвърли оградата на един двор и цъфтеше отвън свободно до нея направо никнало между пукнатините на тротоара.  Много скоро някой забързан минувач със сигурност, щеше да го стъпче. Внезапно обзет от жал старецът извади джобното си ножче с което никога не се разделяше и съвсем внимателно го извади с луковицата.

-Ще го посадя при другите цветя в градинката ми за да не бъде самотно! – изпусна  неволно глас  дядо Христо и умилен дори добави обръщайки усмихнатото си лице към кокичето:

-Там ще бъдеш в безопасност!

Хванал с едната си ръка бялото нежно цвете,а в другата намръщения недоволен бастун,  старецът побърза да се прибере вкъщи. Работата не търпеше отлагане. Кокичето трябваше да бъде спасено. Стигна кръстовището, където трябваше да пресече улицата. Докато чакаше да светне зелен светофарът, дядо Христо не отделяше усмихнатото си лице от цветето. Едва успя да стъпи на зебрата, когато отнейде забързан автомобил, отнемайки предимството на всички дръзнали да пресичат улицата изсвири пронизително, нахално с клаксона си и блъсна стария човек. От удара на две парчета излетя във въздуха счупения бастун. Бялото кокиче избяга изпуснато съвсем изплашено от ръката на дядо Христо и падна съвсем близо като него подкосено. Не видял старецът, но почувствал удара, шофьора спря колата. Погледна стореното. Дори се усмихна сякаш нищо не бе станало. Коравото му сърце не трепна, когато изчезна с мръсна газ в близкия завой на улицата. Хората които пресичаха заедно с дядо Христо бялата лента на зебрата, събудени донякъде видяха станалото. Съвсем невидим, сякаш дух доскоро старецът, стана видим заради кръвта му плиснала се на пътя.

    На две парчета супения бастун, крещеше от болка. Цветето, бялото кокиче незнайно как бе успяло да остане цяло. Очите на вече издъхващия дядо Христо се бяха заковали в него. Протегната ръката му сочеше... ! Тя молеше...! Плачеше! Зовеше! Никой обаче не видя кокичето. Никой не забеляза как следващата кола безмилостно го премаза. Единствено угасващите очи на дядо Христо забелязаха станалото. Няколко сълзи последно отронени се търкулнаха върху почервенялата от кръвта на стареца лента на зебрата и всичко свърши. Животът, най-висшето благо си бе отишъл завинаги.

      Улисани в тежкото ежедневие хората, не се впечатлиха много. Та нали всеки ден, някой бива прегазен. Бива смачкан безжалостно на пътя. А времето бързаше. Бързаше безскрупулно отнемайки и малкото останало човешко щастие. Отношението!

    Преместиха трупа на дядо Христо на тротоара, за да не пречи на движението. Един човек остана за кратко до неговите останки, докато пристигна полицията. Всичко свърши!

Жесток свят! Жестоко време в което дори едно цвете, едно мъничко, невинно кокиче, не може да оцелее на улицата. И как да го стори? Бездушието и угрижеността на хората казваха всичко. Дядо Христо имаше очи. Той виждаше. Забелязваше. Живееше...! Другите на пътя, също имаха очи, но само имаха, защото не виждаха... А животът иска виждане!

В.СОФИН