Мери си думите!

Откровено всеки от нас е чувал тези изречени ядовито слова звучащи като предупреждение и заплаха: „Мери си думите!“

   Реших да последвам съвета, който ми дадоха и хукнах да меря думи. Опитах със сантиметър. Не се получи. Пробвах с метър. Пак ударих на камък. Реших да тегля ролетка. Отново  дръпнах неправилно и в ушите ми за кой ли път прозвуча: „Мери си думите!“ Осенен от идея измерих думите си с педя и с лакът, но откровено казано обидих недооценено някой, който естествено си го бе заслужил. Затова, това не му попречи да избълва заповедно, да внимавам в меренето. Внезапно реших да опитам да сложа думите на кантар и да видя колко тежат. След като ги премерих установих, че някои звучат по-тежко, други по- леко и ласкателно, а едни от тях пък изобщо кантара не успя да ги хване. Мислих какво да направя за последните, пък ми допадна идеята да ги връзвам с въже, та да не бягат уплашени. За кратко успях да реша проблема, избягвайки тежките слова, започнах с милите, ласкателни. Но и тук ударих на камък. Казаха ми, че съм лицемер и отново прозвуча за сетен път в ушите ми заповедното: „Мери си думите!“ С тежки не става, с леки също, а с вързани? Да но как да изразя какво чувствам с вързаните? Кой ще ме разбере? Кой ще ме чуе? А пък ако ги отвържа, ако ги пусна на свобода да дишат неминуемо ще обидя някой който не знае значението на думите и ще скочи не само да ме бие, да псува, а и ехидно ще изреве във вече изтормозените ми уши от една и съща заповед, да си ги меря. Да но като вече съм сторил всичко, мерил съм, теглил съм, и не се получава нищо. Какво тогава? Да мълча ли? Да не приказвам изобщо? Как да се изразя правилно с мучене, мяукане, лаене или несъгласно блеене? Сигурен съм, че ако опитам с животински думи отново ще ударя на камък. Ще си помислят, че се подигравам. Кой аз? Та аз съм божа кравичка спрямо другите хора. Правя път и на мравка. В крайна сметка след дълъг и задълбочен анализ временно реших да не говоря. Занемях. Питат ме:

-Какво ти стана бе човек?

Аз само въртя очи, отварям уста и кашлям сякаш съм настинал.

 -Аха болен сте! –мислят си хората и ме оставят на мира. Да но като оздравея? Нали не мога вечно да мълча? Все нещо трябва да кажа. Дали ще бъде премерено правилно. Дали ще бъде оценено точно? Замислих се пак и стигнах до мисълта, че каквото и да кажа, колко и думи да претегля, да измеря, все ще се намери някой който да се засегне, и да ми пусне едно  заповедно прозвучало като псувня: „Мери си думите!“

 За това отново след дълго умуване, дори будуване взех своето решение. Никога повече да не меря думите. Все пак има хора които са ги заслужили и трябва да ги чуят. Да усетят тежестта им, да преценят какво е казано и да усетят пътя по който са тръгнали. Ако имат все още останало в гърдите им, истинско сърце, те ще измерят правилно думите и няма да реват скачайки върху ми, с цел да прекъснат словото на което съм дал живот, а само ще се засмеят, ще оценят комплимента и развеселени ще отминат в правилна посока.

В. Софин