събота, 25 февруари 2017 г.

Вкиснат живот


     Не знам какво бе огорчило Дончо но той не обичаше сутрин да поздравява срещнатите хора. Не харесваше да прави това и през деня. Вечер, когато излезеше до кръчмата за да глътне жаден бира също пренебрегваше поздрава. Все пак не напълно, защото го изменяше, удобно за него, а за другите обидно. В резултат на това му дадоха прякор. Викаха му „Темерута“.

  Когато сутрин бързаше за работа и срещнеше милите очи, искрящи от палавост на съседката, която усмихнато му казваше: „Добро утро Дончо“ и съответно му пожелаваше вълшебен ден, той само изсумтяваше и в отговор нежните дамски уши чуваха първо нещо, което звучеше като внезапен пристъп на кашлица, и после от устата му излитаха, не гълъбчета и свежи цветя, а обидните думи подети с въпрос: „Добър ли? По-скоро мрачно да бъде утрото ти съседко, а денят с аромат на вкиснало зеле!“ Естествено след казаното от него Ленчето, така се казваше комшийката се нацупваше и денят и, още от рано сутрин бе огорчен и скапан.

-Ти какво сега, да не се засегна? –питаше Дончо с кисела физиономия и в опит да поправи стореното казваше:

-Е какво пък толкова Ленче! Дано вечерта ти донесе щастие с прокиснала бира, и не само това, но и хлябът на трапезата ти, твърд и непреклонен, да счупи усмихващите се твои зъби...

  Съвсем естествено бе след толкова обиди изречени от устата на Дончо, която бълваше само жаби, гущери и змии Ленчето да почервенее. Бузите и пламваха в ален цвят, а от красивите и пъстри очи внезапно потичаха сълзи, които капеха безмълвно пред нея и се стичаха на улицата, която жадно ги поглъщаше с усмивка. Не за друго а защото бяха девичи.

  Заради неприятният  навик на Дончо да обижда, повечето хора започнаха да го избягват. По-страхливите, като го видеха срещу себе си рязко се обръщаха и бягаха сякаш са видели дявола. Имаше и смели, които вървяха право срещу Дончо, но избягваха да гледат в очите му, които вечно зачервени от пиене изглеждаха като на вампир. Виждайки отношението им обаче Дончо набираше кураж и първи поздравяваше с думите:

-Каква вечер, а? Безлунна тъмна, влажна, кална и гадна нека бъде за теб Ангелчо. А когато си легнеш в раздрънкания креват, после да не можеш да мигнеш от страх и кошмари, цяла нощ!

След тези пожелания, и смелите почнаха да го избягват. Никой не искаше да сипят в ушите му гадости, защото все пак живота беше труден и стресът идваше на всеки в повече.

  Това обаче не смущаваше устата на Дончо, който щом влезеше в кръчмата за бира вместо поздрав казваше на внезапно умълчалите се хора:

-Какво сте ме зяпнали бе? Не сте ли виждали човек? Някой от вас да черпи, защото Дончо е жаден!

Щом дочуеха неприятния му скърцащ глас, който раняваше ушите на всички присъстващи, веднага кръчмата опустяваше. Единствено, кръчмарят Марко, който почти разсърден от факта че клиентите бягат, сипваше бира на Дончо и го молеше да пие бързо и след това да си ходи.

-Ти какво? –почваше го Дончо. -Май ме гониш а?

-Няма такова нещо! –отвръщаше притеснен кръчмарят Марко. -Всеки е добре дошъл при мен. Нали живеем в свободна страна?

-Тогава, щом мислиш така, дай по още една бира, но за твоя сметка! –казваше не притеснен Дончо. Естествено Марко я донасяше, като дори пътьом се молеше на всички светии неприятния клиент, да си ходи, колкото се може по бързо.

Да но той не тръгваше, защото все пак бе човешко същество, което има нужда да поговори с някой, независимо кой. Не издържал Марко приключи бързо бизнеса си.

Това не попречи на Дончо да си купува бира от магазина. Седеше вечер на пейката пред къщата си с бутилка в ръка, отпиваше жадно от кехлибарената течност, гледаше намръщен звездите, кълнеше луната и се чудеше, че няма с кого да приказва.

 Все пак, успокояваше се той, нали имаше работа. Тя беше такава, че „Темерута“ съвсем сам без чужда помощ я вършеше.  Поради неприятно носещата се от  него миризма, всички бърчеха гнусливо носове и дори колегите го отбягваха. Дори шефът му сутрин не искаше да си има вземане даване с него. Обикновено оставяше заповед на бюрото си, какво да направи през деня работникът, който обиждаше всичко. Шефът не би го търпял, но работата на Дончо бе такава, че никой друг уважаващ себе си човек, не желаеше да я върши. Все пак някой трябваше да се хване, колкото и неприятна да бе.  И това правеше още по-мрачен Дончо. Стигна до там, че сам вечер, а и през деня си говореше. Сам  вдигаше наздравица, която бе за него и звучеше мило, а не обидно в ушите му. Обикновено си казваше: „Наздраве мискинино! Я да видим дали Дончо ти говедо такова, можеш да изпиеш тая вкиснала бира. Харесвам аромата и на мъжка пот, обичам да е силно газирана и да скача пенлива върху лицето ми, което има нужда от милувка!“

  След тези не обикновено бликнали думи от устата му, допиваше бирата и проклинайки хората се вмъкваше самотен в своя дом. Пожелаваше си не лека нощ, а гадна пълна с кошмари.

Това изглеждаше толкова странно, че всички в малкия град се чудеха, що за човек е това. Или дали е изобщо такъв. Съмнения ги обзеха. Недоволни се събраха при кмета и поискаха Дончо да бъде пропъден. Да, това изглеждаше лесно на пръв поглед. Но кой ще върши неприятната му работа? В крайна сметка разрешиха проблема, като успяха да накарат единствения клошар в градчето. Той който, винаги бе усмихнат и поздравяваше всички, започна впечатлен да я върши.

    Дончо бе принуден да напусне. Мърморещ, сипещ проклятия за сбогом към всички от градчето замина в неизвестна посока. Никой не изпита дори мъничко съжаление към него. Всички бяха доволни от стореното. Отдъхнаха си за известно време. Тъкмо градчето разцъфтяваше за нова любов бликаща от лицата на живеещите там мили хора, когато клошарят Петко внезапно се вкисна. Много скоро, избяга щедрата му усмивка. Стопиха се прекрасните му поздрави към всички. Неприятната работа която Дончо вършеше превърна и него в темерут. И една ранна сутрин, когато срещна милата девича усмивка на Ленчето, което го поздрави с добро утро от неговата уста наред с вкисналата му физиономия изтече помия. „Кво добро? Друг път Ленче! За теб нека е ароматно, като прокиснало зеле, а денят ти скапан с дъх на изгнили плодове...“

 Зачервена, уплашена и просълзена Ленчето побягна сякаш бе видяла дявола в човешки образ.

В крайна сметка, всички сме принудени да вършим някаква работа. Правим го с цел да сме сити, да имаме покрив над главите си и да сме щастливи...

Но не винаги това се удава на всеки. А гадната, мазна, неприятно миришеща работа все пак някой трябва да върши, дори и почти неплатена.  За съжаление днес  много Дончовци, са принудени да водят мизерен живот. Те са забравили, че има слънце, има поздрав, обич, природа. За съжаление постоянната несигурност, безпаричието и стресът водят до края на човешките взаимоотношения.

За съжаление...!!!
В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар