вторник, 22 август 2017 г.

Неопитният "ездач" в планината


      Неопитният ездач решил да обязди планината, върви сред Природата, обременен с тежка раница. В нея е успял да напъха почти всичко хрумнало му за момента. Отстрани изглежда, че е тръгнал на почивка, а не да разходи краката си, които скърцат не смазани от движение. Освен, че се е запасил поне с пет бутилки минерална вода, /Че знае ли се каква е у планината?/ пишман планинарят е помъкнал, няколко различни консерви, /“Та знае ли човек, какво може да му се прияде от чистия въздух?“/. Успял е да вземе поне две дебели одяла, защото е чул, че е студено. Две, якета, едно по лефтерно, другото достатъчно яко, та да устоява на вятъра; паста за зъби, четка не само за тях разбира се, но и за обувки, защото трябва да има изрядност. Малка секира, която позволява на клека да са плаши, а на пишман планинарят, да пали огън в непозволени места; хляб задължително, поне два, които чакат да бъдат изядени по-всяко време на денонощието. Все пак на високо се огладнява, нали? За капак е тръгнал с летни обувки, сякаш на разходка в парка. С къси чорапи и панталони, които излагат на показ косматите му крака. Натоварен като истински хималайски шерп, неопитният млад ездач тръгва към висините, които чакат да бъдат обяздени. Прекалено тежката раница обаче почва да го дърпа за краката като му пречи да се движи нормално. Екипиран сякаш отива на война, упорит и вярващ в себе си, новакът поема по-каменистия планински път към някоя от на белязаните от него по-картата хижи. Мисли си, че колкото е по-далече местонахождението където отива, толкова по-добре, ще се чувства зареден от планинския въздух и билките бликащи в ноздрите и очите му, аромат и красота.  След упорито ходене внезапно проумява, че вече трябва да е стигнал хижата. Да но нея я няма пред погледа му още. Раницата неистово го дърпа назад и връща крачките му, които стават все по-разредени. Почти спрял с мисълта, че хижата нарочно го отбягва, тръгва засрамен преварен от няколко по-млади планинари от него. „Щом те го можат, мога го и аз!“ –мисли той и отново крачи напред. Спира за момент край малък поток, отпива от студената вода, забравил минералната в раницата и тъкмо тръгва отново, когато пак е изморен. Струва му се, че гони Михаля. Той го гони, Михаля опитен му бяга.

    Когато зъркелите му изморени от напрежението от дългия каменист път зърнат сгушената сред скалите хижа, той не може да повярва. Как така? Нима вече е стигнал!? Почти се беше отказал от обяздването. Толкова е изморен, че няма сили да смъкне раницата от гърба си. Пада подкосен, сякаш ударен от куршум. Куршумът на разредения планински въздух и висините са го целунали право в краката. Лежи юнакът, а над него притичва хижарят и го свещава със студена вода от близкия шумящ до хижата поток.

-Къде съм? –пита освестилят се пишман планинар и зяпа учуден в очите на хижаря.

-Бих казал, на сигурно място! –отвръща му той с подходяща, щадяща нервите на новака усмивка.

-Сигурно място? –пита не вярващ в чудесата измореният пишман, планинар.

-Е, не е раят, но поне, ще можете да се подслоните при нас за през нощта. –предлага хижарят и сочи гостоприемен, отворената пред хижата врата.

-А не! Нали мъкна палатка! –отвръща новакът отказвайки грижите и се втурва неочаквано намерил сили към поляната, където се опитва да сглоби временното си убежище. Това не му се удава лесно, защото никога не е виждал как става това. Добре, че хижарят е добра душа и му помага при това съвсем безкористно.

Все пак го предупреждава, че с тази тънка палатка навън през нощта ще му бъде студено.

-Ти не бери грижа за мене. Нали имам спален чувал? –казва горд със себе си новакът и показва лефтерен, изработен сякаш от хартия чувал.

-Както искате! –Казва хижарят. –Все пак вие ще мръзнете...

След тия думи той се отдалечава и оставя, както пише в книгите си за Винету Карл Май –„Грийнхорнът“ –сам да са оправя. Което ще рече че зеления човек, колкото и възрастен да става все зелен си остава. Новакът не подозира на какво ще се натъкне. Нощта не закъснява. Хапнал малко, защото все пак умората си казва думата, грийнхорнът си ляга в палатката. Когато вътре се образува кондез и започва да капе студена вода отгоре във врата му, той е възмутен. Нищо такова не е прочел в книгите за пътешествия. Принуден да трака цяла нощ със зъби, премръзнал, ругаещ целия свят осъмва сред падналата слана отвън. „Как така, при това през август?“ –мисли той, а не знае, че планината винаги носи изненади. Той разбира се не е против тях, но поне лошите иска да са спестени. Уви! Природата никога и никому нищо не спестява. Човек само може да се надява, но не и надежда някаква там горе високо да очаква. Планината чака да бъде обяздена. Тя чака, но не всеки може да язди неопитомено животно. А вярвайте ми приятели, планината колкото и повече да се качва, все си остава дива и неопитомена.

На новака обаче това му идва в повече. Едва разсъмнало, кисел като лимон, небръснат, не умит невчесан, изоставил част от екипировката си, безславно не спечелил войната, той тръгва надолу сподирен от усмивката на хижаря, която  ще сънува и вижда пред себе си цял живот.

   Естествено е когато в понеделника отиде на работа и колегите го запитат: „Как беше?“

Ще махне с ръка някак измъчено и с бликаща от ентусиазъм усмивка ще каже:

-Оставете се и Вие...! Идете и вижте! После ще коментираме. То язденето беше хубаво, но планината когато рече теб да язди, тогава става страшно...
В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар