петък, 25 август 2017 г.

Мусаленска идилия


       Когато решим, че е необходимо да погледнем от високо на света и то, не  с ироничен взор, избираме близката планина до нас. Най-подходящия другар за това се оказва раницата и палатката, ако сме решили да спим някъде там сред чукарите на каменистия терен. Не бива да забравяме и билета за лифта на Боровец. Ако забравим това, ще е необходимо допълнително сила в краката за да изкачим 4800 метра, които стоят пред взора ни, по-права линия, но за нас ще са поне десет километра драпане нагоре. Съвсем изморени, ако сме неопитни, току виж сме обърнали назад към Боровец.

   Моя милост и "Милата" подготвени за терена, натоварени с раници, които скимтят от радост от предстоящото приключение поемаме с бодра стъпка към Рила планина и нейният най-висок връх „Мусала“. За да не скучаем по-пътя си и да не се чувстваме удобно като у дома си отпуснати в безгрижие, с нас неочаквано тръгва на вълнуваща разходка тъщата, или „мама“ както гальовно я наричаме по-между ни...

Нервите не забравят да ескалират още в началото на нашия преход. Още не успели да се качим на раздрънкания от пътищата с  Бус, "Милата" изчезва някъде за закуски. Все пак кацва в последния момент, докато през това време, мама не забравя да мърмори изнервено: „Къде е? Защо я няма? Буса ще тръгне без нея!“

Докато тя се притеснява внезапно "Милата" пристига и слага край на размисъла и. Понеже сме последните току що качили се пътници на мен се налага да вися най-отзад наказан в компанията на раниците ни. Естествено те не отказват да сторят място на моите все още не изморени крака. Пристигаме! Милата се втурва към касата, където я чакат не изпотени от дланите ни още, не закупени билети за лифта. С мама заели място чакаме заедно с други туристи /или както някои им казват с усмивка, „Баир-будали“/, пред вратите, които се отварят точно в осем и половина сутринта. Тръгваме! Планината горе високо ни чака с нетърпение и усмивка на горд победител. "Чакай, ще ни видиш ти...! " –заканваме се отдалече ние и скачаме в последния момент в една от кабинките на лифта. Раниците ни не подготвени за внезапното ни според тях безумно решение, едва успяват да ни последват. Най-после се събираме всички и се плъзгаме нагоре по-стоманеното въже към връх "Ястребец". Пред нас се усмихва могъща планината, зад нас Боровец зяпа в гърбовете ни, а далеч някъде там, Самоков ни гледа присмехулно, облян от лъчите на топлото августовско Слънце.

   Високите смърчове пред нас, скоро биват сменени с нисък клек, между който прозира зелена трева и разбира се, цъфнали билки от които бликат жълти, бели и виолетови цветове. В добро настроение пристигаме горе и раниците ни този път съвсем подготвени, изскачат първи на площадката. За да не бъдат пренебрегнати и оставени в самота, скоро и ние ги последваме. Доволни от решението ни да ги мъкнем на гръб, раниците се отпускат изцяло на плещите ни. Натоварени като магарета пръхтим напред към "Хижа Мусала". Пред погледа ми и не само пред моя се материализира невероятна красота излъчвана от душа от полите на Рила. Възхитени сме не само ние, не само и другите туристи отплеснали крак по-пътя, но и моя скромен цифров апарат, който пленен от видяното почва веднага да снима.

    Какво пък толкова бе видял, чудя му се аз, виждайки го как скача от билка на цвете и от панорамна картина на турист имал волята да се почеше на не определено но обикновено не естествено място... вижда ми се естествено апаратът ми да се стреми към върха, защото величието на майката Природа е приказно. По пътя ни настигат някои от по- нетърпеливите туристи, които не забравят да ни поздравят с наложеното лого в планината. Често се чува: „Добър ден“, „Здравейте!“ Други пък изморени от височината не свикнали с нея само пъхтят като уморени коне и проклинат без думи „Баира“, който им предстои да изкачат. А баирът не е баир, а висока, мамеща поглед планина осеяна със скали, езера, оскъдна на места трева, клек и тук та ме по-някоя усмихната билка, която цъфти свободна сред бистрия планински въздух.

  Вече сме стигнали хижата, където не устояваме на жаждата и пием кафето си за деня. Естествено, че това правим само двамата с милата. Мама стои отстрани, мърмори и ни подканя да побързаме.

Скоро палатката ни скрита зад един клек до „Долно Мусаленско езеро“ изправя сглобена, мощен гръб. Тръгваме отново, оставяйки в недоумение големите раници да пазят "Мама", която нетърпеливо ни подкани да по-бързаме. Избираме по-краткия но по-тежък за ходене маршрут към Мусала. Оставяме под нас "Каракашевото езеро" и се устремяваме по скалистата пътека. Отстрани до нея шумоли неудържим в бягството си скачащ целеустремено надолу, поток. Внезапно пред нас изскача учудена от материализирането ни, дива коза. Учудени сме и ние. Но не и цифровият ми апарат, който се втурва обзет от вълнение и започва да снима. Таблета на "Милата" впечатлен от видяното също се включва в инициативата и успява да направи от уплашените подскоци на дивата коза, впечатляващ за очите клип.

 Качваме общата пътека за всички туристи, които никнат отвсякъде като разноцветни гъби. Докато "Милата" взема планински разреден въздух, нетърпелив апаратът ми се мушка под една огромна скала. Виждайки там изненадан зелените листа, на не успяла да цъфне билка, решава да ги снима за спомен. Уви опитното му око улавя и други подробности. Запечатва ръждясала от времето консервна кутия, не разградени напълно фасове от цигари, пластмасова празна бутилка от минерална вода и някакъв друг отпадък труден за определяне. С една дума обикновен боклук на когото мястото не е там. Може би той сам да е скочил под скалата, търсейки прохлада от Слънцето хапещо скалите. Може би!? Кой знае? То и туристите наоколо ако ги запитаме и те нищо не знаят и дори не подозират чувствата на планината, която качват.

Колоната от задъхани, поизморени хора пред нас се вихри в индианска нишка. Не опитните с надморската височина, често спират за почивка. Не свикналите им с такъв тормоз дробове се напъват за глътка облекчаващ положението въздух. Разреден, чист той не дава възможност на човека да се чувства в свои води, а като риба изхвърлена на сушата, той разтваря уста, търсейки така необходимия, достатъчен кислород за изтормозените си дробове.

  Виждам как пред мен се качват все млади хора, ентусиасти. Тук та ме прозират с белите си коси и такива като нас, видели от всичко, но не и достатъчно от усмивката на майката Природа.

Хващаме се за стоманеното въже с "Милата". То спестява част от пътя ни нагоре. Долу под нас по-щадяща нервите пътека се качват другите туристи. Гледките от всякъде ни нападат. При това съвсем неочаквано. Пред нас, върха, зад нас Боровец и Самоков. Язовир Искър прозира отдалече... Вляво "Заслона" и "Леденото езеро", показват изящество и красота на играещите сенки наоколо. Вдясно пък блестят и други части от планинския Рилски пейзаж. Колкото повече гледаме с "Милата", толкова повече се удивляваме и дъхът ни наистина спира. Не само от разредения въздух, а и от гледките които остават запечатани завинаги в нас. Скалната мозайка около нас е впечатляваща. Отронени обелени скали от времето, показват скритите си рани между които неизвестно как хванати цъфтят по-волята на могъщите Богове билки, които радват всички, успели да ги видят...

  "Най-после заветният връх, ще падне с гръм!" Наблюдателницата на Мусала впива в нас ироничен поглед и тихо ни шепти в ушите: „Пак ли вие!? Не ви ли омръзна да се катерите по-скалите? И да искате по-нагоре не ще можете да се качите!“

  Не и обръщаме внимание, защото интерес провокира в нас разноцветната тълпа,от туристи отвсякъде, ширнала се пред нас на върха. Всеки стиснал фотоапарат и снима. Какво друго, освен себе си и приятелите. А гледките от върха, които са уникални? Това го оценява моят цифров апарат който с неизтощима сила започва отново своя поход, да краде впечатления и да трупа история. Откъде толкова глад в него се взе, че даже и отстрани на наблюдателницата успя да снима цъфналите с усмивка, глухарчета.

След няколко глътки свеж планински въздух придружен от постоянен играещ горе вятър, поемаме обратно, но в друга посока. Напред към връх „Малка Мусала“ и „Иречек“. Пътят ни е пълен с чудеса и опасности. Скали, пропасти и гледки достойни за перото на неизтощим от видяното писател. Пред нас, зад нас, встрани, отвсякъде се щурат картини от могъществото на майката Природа. В далечината връх "Ястребец", долу под нас "Леденото езеро", пътеката вляво, пълна с туристи качващи Мусала... Слънце играещо заедно с вятъра танц в косите ни...! Сред скалите, маргарити блестят цъфнали на трудно достижими за крадливи ръце места.

Неочаквано пред нас срещаме двама ентусиасти с които разменяме традиционния поздрав "Добър ден!". Успокояваме ги, че върхът е съвсем близко. Нужно е само да протегнат ръка и ще го пипнат. На което те отвърнаха с усмивка и споделиха, че от два часа гонят "Мусала", а тя все им бяга, скрита зад скалите.

Пожелаваме им с "Милата" приятно качване, на което те отвръщат с усмивка: "А на вас слизане!"

Разделяме се с тях но не и с гледките,някои от които са страховити. Отсреща виждаме връх " Манчо" и езерата от които извира река „Марица. Стигаме „Малка Мусала, огладнели вече но не и заситени откъм гледки. Горе на върха ни чакаше "Богородица". Явно статуетката бе оставена от някой планинар впечатлен от красотата извираща отвсякъде. След снимка продължаваме към връх "Иречек". Срещаме и други туристи, които впечатлявам с  подробности от езерото долу вдясно от нас с името „Темно“. Тъмното е в Пирин, а „Темното“ в Рила. Името идва от това ,че е доста по-дълбоко от другите Мусаленски езера. Най-после спираме за глътка хляб и вода. Докато челюстите ни работят съсредоточено внезапно, джиесемът на "Милата" прекъсва планинската тишина, която до тоя момент е смущавана единствено от вятъра играещ по-билата на планината. Естествено притеснена "Мама" се обажда. Успокояваме я с думите, че всеки момент ще сме при нея. Това не и пречи след малко отново да звънне. Стигаме "Сфинкса", който впечатлява със скалната си физиономия.  Това кара апаратът ми, да изскочи от джоба ми неусетно за няколко от поредните си неизтощими щраквания. Пред нас в далечината долу блестят двете езера, "Каракашевото", "Долното Мусаленско" и разбира се хижата. Слизаме долу при палатката, където отдавна "Мама" е изгубила нерви и търпение.

   Налага се отново да се храним. Вече е вечер и слънцето полека бяга към залез. Това не ми пречи да го подгоня нагоре по-пътя към хижа "Чакър войвода", връх "Дено" и жълтите "Саръ-гьолски" езера. Стигам до планинска чешма от което пия студена вода и зяпам залеза, който е интересен не само за мен, но и за апарата в готовност. Захладява. Усеща се края на лятото. Скрива се изцяло слънцето и се налага да потърсим топлината на палатката. Мушкаме се в чувалите и се опитваме да спим. Това не става възможно, защото вътре почва да капе от образувания кондез. Мама не спира да се оплаква, че е мокро, студено и твърдо естествено. Едва изтърпявам да стане пет сутринта и в тъмно хващам пътя към "Каракашевото езеро", с цел да издебна изгрева. Той идва внезапно обагряйки встрани върховете в жълто и докосвайки с отражение  цъфтящите в езерото бели цветове на водно растение. Красота! Но и студ сутрешен който пълзи, хапещ раменете ми.

След бърза закуска при палатката, тръгвам вляво към "Сфинкса", където с поглед  ме изненадва манатарка, успяла да порасне там. Мащерката е прецъфтяла, но гледките не са. А и никога, не ще прецъфтят.

     Стегнали, раниците поемаме надолу към лифта, чакащ ни на връх „Ястребец“. По-пътя срещаме многобройни туристи, които пъплят като мравки сред нас. Едни поздравяват, други не, но естествено е "Мама" да ги предизвика и да накара усмивките им да цъфнат по лицата. Група от Дупница, от Бургас, от Сърбия и разбира се от София са поели пътя на изкачването. Пожелахме им го с "Мама от сърце", като не забравихме да им напомним, че който обича планината, носи боклука в торбата. Милата до мен не правеше изключение, мъкнейки в ръце храна за вечно гладния за отпадъци контейнер, долу в Боровец.

  Доволни, недоволни, уморени и укротени, слизаме в зноя на Самоков, където бързаме да се скрием на хладина в родната ми къща, която заедно с кучето ни Бък, ни посреща с възторжена усмивка.
В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар