петък, 11 януари 2019 г.

Котешки очи

     Докато вечерта смирено се опитваше да надзърне в ирисите ми, друг някой по бърз, надникна в тях. Забързан за вкъщи не осъзнах какво ставаше именно в тоя миг.
Когато се прибрах у дома ме обзе тревога. Изпълзя в тялото ми обилна пот. Уплашен донякъде, глътнах аспирин за облекчение. Такова обаче нямаше...
През нощта заспивах, събуждах се и не проумявах, какво ставаше в душата ми.
„Дали пък наистина не бях болен?“ –мина почти изплашена мисъл в главата ми.
Отдавна  не се бях чувствал така, трескав.
 Предал се извиках за помощ баща ми, който спеше в семейното ложе, безгрижно до майка ми в тази зимна студена нощ. Молбата ми беше да измери телесната ми температура, която според мен се покачваше стремително, всеки час. Все пак горях целият. Страните ми аленееха. Очите ми, предали се пускаха топли сълзи.
Да но термометърът, който влезе в ролята си на помагащ, отказваше да ме изкара болен Нищо ми нямаше! Или почти нищо...
Внезапно от нейде повя мисъл. Прогледнах!
Снощи!
Докато вечерта смирено се опитваше с любопитство да надникне в очите ми друг ги беше изпреварил и надзърнал в синьото на душата ми...
На изхода от магазина почти се бях сблъскал на вратата на излизане с две котешки очи. Зелените им отблясъци бяха хвърлили смут в сърцето ми. Температурата, която мислех, че имам се оказа с една дума: „ЛЮБОВ“.
    Младо красиво момиче облечено в рокля на принцеса ме беше погледнало с дивия копнеж на двете си невероятно зелени, котешки очи, които ме бяха поставили в смут. Любов, която в зимната припадаща вечер се оказваше, от пръв поглед.
В.Софин 

Няма коментари:

Публикуване на коментар