Вървях сред
тишината на гората и вдъхвах аромата от тревата, която омекотяваше с посрещане
тежките ми стъпки. Пеперуди скачаха от билка на билка. Пролетта носеше
опияняващ въздуха. Мечтаех! Дори готов бях, стих да съчиня. Все пак гледката и
особено тишината си заслужаваше. Тъкмо сричах на ум думите, любов, любима, цвят
и небе, когато... Когато се чу смущаващ вик. Не, не беше вик, а недоволен
изпищял звук от освобождаващ се от напрежение стомах. Носът ми гнусливо се
сви, но беше принуден да глътне отражението на фасула, от който снощи бях ял
безразсъдно. Изчезнаха думите, които се опитвах да вразумя в рима. Нямаше любов,
липсваше любима. Цветът се сви уплашен, а небето... Небето се стъмни и заваля.
Внезапни мълнии много по мощни от моя слаб стомашен гръм, уплашиха тишината и
тя се скри. Изчезна. Останаха мокри тревите и дърветата, които огънати от
вятъра закрещяха за помощ, неистово. Само за няколко секунди всичко се промени,
защото се чу шум на отваряща се врата и напрежението от преживяното в гората и
сънят ми изчезнаха сякаш не са били. Изчезнаха да. Но не и аромата от фасула,
който бях изял снощи.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар