Отново на път -втора част

        

     Успяваме да хванем на време стаята си и да се настаним за нощувка в нея.

Рано на другия ден любопитен да разбера що за хора са ориентировачите тръгвам на състезание в село Писменово да правя компания на сина ми. Пътят не беше на ниво, но въпреки дупките в него стигаме навреме за да открия, че на това място си бяха дали среща хора от цяла България. Кипеше трескава подготовка. Повечето състезатели се преобличаха в екипите на клубовете за които се състезаваха. Други вече стигнали по-далеч загряваха за старта тичайки по обрасли с трева черни пътища. Любопитен тръгвам и аз към мястото където се очакваше да е началото. Минавам през селото и съм очарован от цветята надвиснали над оградите на хората там. Розите преобладаваха, но имаше и такива, които виждах за първи път в живота си…

Интерес предизвиква в мен и гнездо на щъркели, които ме зяпват отгоре с почуда. Имат право в тая жега, на пътя прашен и без вода…

Стигам до местното гробище и покрай него изкачвам върха на хълма. Посреща ме чешма на която ожаднели състезатели изстискваха живителната струя вода за да се освежат в това особено горещо време. А малко по нагоре ме очакваше старта и гората. От тук погледът ми обхвана прозиращи в далечината части на Странджа планина. Храстът който тук изобилстваше беше, Драка. Оцветен в зелена премяна, цъфтеше и дори имаше познатите ми плодове приличащи на копчета. Последните се използват при лечение за изчистване на кръвта /високо кръвно налягане/ и при екземи.

По молба на сина ми след кратък престой на старта, тръгвам обратно към финала. Естествено през това време фотоапаратът ми и моя поглед не престава да следи ставащото в Писменово. Най-интересни са малките състезатели. Личи им колко се радват и колко са горди, че са успели да стигнат успешно финала. На него загрижени родителите ги очакват не само с усмивка но и с готовност за снимки, спомен от събитието. Унесен в нещо мое изпускам сина ми на финала. Пропуск, който няма как да компенсирам. Състезанието вече е приключило. Все още се чудя как така в тая жега хората се състезаваха за клубовете си. Нашият естествено се казва „Соколец“ с представител синът ми… Но колкото и да го мисля, все още не мога да разбера, защо го правят. Сантиментална стойност. Не става дума за пари, а само за медали. Човешката глупост или човешката воля подложена на изпитание. Всеки да докаже, че може; че е най-добър в това, което прави и върхът горе е само негов. Върхът, където има място само за най-смелите, най-безразсъдните, но и изключително издръжливи, орли…

     Прибираме се за вечеря в Бистро Приз на центъра на Приморско, където сме посрещнати радушно. Малките хартиени покривки за еднократно ползване, говорят за добро обслужване. След всеки клиент, който си отиваше мястото му беше почиствано с дезинфектант.

Не така стоят нещата в някои други места, където бяхме изненадани без полагащото се обслужване. Човек не знае да се смее ли или да плаче. В „Оазис“, където ни посрещнаха без маска и без грим… Понасят салатата и второто, но забравят хляба. Когато реагирах остро, че няма да ям без хляб го донасят, изпечен… Но той се оказва, че е поръчан от друга маса и се започва:

-Извинете, ама този хляб изпечен вие ли сте го поръчали?

На което естествено ядосана, благоверната отвърна:

-Вече сме го нахапали… Ще си изпечете друг!

Малко след това десерта, който беше от диня пристигна, но само за сина и съпругата ми… Моят така и не искаше да дойде, заклещен някъде на друга маса…

Нервите на благоверната не издържаха и тя си поиска полагащото от управителя на заведението. Не беше изминала и минута, когато пълна чиния с диня ми беше поднесена с извиненията на заведението. Все пак странно… защо всяка година на различни места именно мен забравят да обслужат. Дали пък съм станал невидим или пък толкова видим, че обслужващия персонал не може и не иска да ме гледа нито пък обслужва!?

Чашата преля, когато на друго място ни троснаха на масата менюто едно върху друго омазано докрай заедно с покривката на масата… Гледката към морето по никакъв начин не компенсира поведението на сервитьора…

Нашата естествена реакция беше да напуснем. Но и в механата, „Вълчан войвода“ която после посетихме освен хубавата музика и песни на живо, обслужването куцаше…

    Отстрани, където искахме да седнем беше резервирано, а там, където все пак успяхме да го сторим, покривката на масата обърната не скри от погледите ни ,че е окапана. И това не беше всичко, защото до нас, и пейката на, която седеше сина ми беше нацвъкана от прелитащи врабчета..

 Преглътнахме гордостта си и поръчахме пържен сафрид, който уж бил пресен. Уви, нещата не бяха добри въпреки поздрава за нас с милата за който бяхме подходящо облечени в моряшки фланелки. : „За капитана и капитанката…“ – прозвуча от певицата, песента „Капитане“. Чашата преля, когато поръчана салатата ни от картофи, пристигна за десерт… Все пак именно това е тръпката, интересното на живота, човек да разбере и види другата страна на медала… Медал, който не всички успяват да вземат, а още по-малко и да го заслужат.

Следва продължение...

В.Софин