Няма да забравим Бъки -трета последна част
Липсва
ми… Няма го! Но усмивката му и топлите кафяви очи са още с мен. И как бих могъл
да ги забравя…
Всеки
път, когато излизах и се прибирах вкъщи ме чакаше верния поглед на Бъки
изпълнен с обич. Когато разбереше, че излизам с намерение да ходя в гората
направо скачаше върху ми. Готов да ме целуне. А кажех ли му, излизаме
на разходка, просто полудяваше. От вратата на къщата до изхода няколко пъти в
тичане. Спираше до мен, скачаше и ме гледаше с очи пълни с радост. Сякаш искаше
да ми каже: „Какво се мотаеш още стопанино! Виж времето е достатъчно хубаво за
разходка, а ти не бързаш!“
Естествено
тръгвах после, а Бъки ме изпреварваше. Качваше се бързо пред мен в местността Ридо. Стигах го, чак от другата страна на
боровата гора. Там имаше изкопана яма точно на пътя, която винаги плуваше,
пълна с вода. Докато стигнех до нея Бъки вече изцяло измокрен идваше при мен да
се изтръска. Докато го молех да не го прави той с усмивка ме изпръскваше и
после отново хукваше пред мен размахващ щастливо опашката си. Но щом усетеше
някъде да лае куче просто идваше при мен за да се скрие. Търсеше помощта ми,
защото знаеше, че ще го защитя. Та Бък беше част от мен как да не реагирам.
Приел ме в неговата глутница на която горд водач бях, аз. Излезехме ли заедно
със сина ми за гъби, той отново избираше мен. Синът ми почти обиден от
поведението на кучето, казваше:
- Не го
разбирам!... Защо не идва с мен, а с теб?
- Знае кой е
водачът, синко! Не ревнувай! Все пак той си е твой! Аз съм просто родител,
който се грижи и за двама ви!
Това
обяснение смиряваше сина ми и той тръгваше да търси гъби сам.
Една такава
сутрин докато се мъкнехме по прашния път към гората внезапно изскочиха три
едри, овчарски кучета. Заобиколиха моят Бък и бяха готови да го изядат заедно с
кожуха му. Нещо се отключи тогава в мен. Сякаш искаха да отнемат нещо от мен.
При това нещото беше Бък. Синът ми застина на място, но не и аз. Наблизо до
пътя хвърлени няколко отрязани клони от леска. Грабнах ги и бърз като човек на,
който не му пукаше от ситуацията започнах да ругая и отблъсквам овчарските
кучета. Неизвестно защо подвиха опашки и заминаха при стадото овце, където им
беше мястото. Синът ми изтръпнал констатира, че Бък все още в уплах вървеше вече
плътно до мен, вместо да бяга както преди безгрижно пред мен.
На
няколко пъти се налагаше да го спасявам от такива нападения. Виж с хората Бък
се държеше по друг начин. Не даваше на някой непознат да се приближи до мен.
Настръхваше и лаеше неистово. Сякаш казваше: „По далеч стойте от стопанина ми
защото не отговарям за последствията!“
Веднъж,
когато бяхме на каишка ни нападна едно от тия кучета, които хванат ли не
пускат. Стопанката му го беше пуснала свободно да се разхожда зад Ридо.
Естествено аз бях подготвен за такива нападения. Винаги носех в ръка
пръчка. Но колкото и да биех чуждото куче то не пускаше Бък. Едва, когато
стопанката му се скара и насила го откъсна видях пораженията. Бяха разкъсали
кожуха на Бъки, някъде на рамото му. Взех мерки. Изрязахме разкъсаното място
въпреки протестите на кучето ми и след третирани с медикаменти успяхме със
съпругата ми да го излекуваме. Вече беше станал и неин любимец. Вечер и правеше
компания отвън под един навес. Все едно заедно пушеха. Бъки се взираше в очите
на жена ми с любов, на което тя не устояваше и го милваше. Всъщност усмивката
на кучето ми бе толкова магична, че нищо не можеше да му откажем.
Когато го
довеждахме от гората, кален жена ми реагираше с думите:
-
Какво сте
направили с кучето ми? – вече беше изцяло неин.
Но Бъки знаеше,
кой е водачът. Съпругата ми се опита няколко пъти да го разходи, но после се
отказа, защото както казах и по горе все се намираше друго куче, което да се
заяде с нашето.
Синът ми
Боян, който се занимаваше, а и се справя и днес много добре със спорта
ориентиране често го водеше на тренировки. Бягаха с Бък чак до местност близо
до Боровец. Сефер чешма, където пиеха по една вода и после отново на бегом
вкъщи. Но мина време и Бъки остаря.. Трудно, но не и невъзможно да бяга. Но после
едва се възстановяваше. Сякаш душата му щеше да литне. Толкова изморен.
Съпругата ми забрани на сина ми да тича с него. Бъки стоеше на площадката на
стълбището отвън пред къщи и лаеше неистово към небето, обиден. Мислех си,
какво ли вижда там? Нямам отговор и днес за това. Дали предчувствие? Или нещо
друго…
На-добрият
приятел, който съм имал! Милият Бъки с неговата добродушна усмивка, която ме
срещаше винаги след работа. Просто бях безсилен да го отмина ей
така. Галех го! Говорех му докато почесвах ушите му… И
да, липсва ми! Остави празнина в мен, която едва ли някой друг ще запълни…
Бих
си взел друго куче, но едва ли ще си взема друг комшия… Това последното е,
защото имаше някой близо до мен, който не харесваше кучето ми. Щом не го
харесваше това значеше, че и мен не! Тогава!?
Всъщност Бъки искаше да е приятел с всеки. Имаше
привързаност и към домашните, котки, които му съскаха докато той им махаше
дружелюбен с опашка, и сякаш им казваше:
-Хайде да
играем!
Да но
единствено се разбираше с котарака Тошко, с когото често заставаха заедно на
стълбищната площадка един до друг. Първо загина нелепо сгазен от кола, Тошко, а
после и „Той“…!
Няма го Бъки! На девети май ще станат
две години. Две без него…
Болен и
вързан в двора ми. Докато той беше свикнал на простор от, който беше лишен за
негова безопасност. Вратата на стълбищната площадка още пази ударите получени незаслужено
от парчета керемида, защото Бъки се опитваше да пази територията си.
Лекувахме го. Изкара зимата и на пролет взехме
страшното решение. Стар, немощен отказваше да яде. Пиеше само вода. И винаги не
забравяше да се взре в погледа ми. Моят поглед, който го предаде. Как се
чувствах тогава и как днес. Времето лекува, да! Но не всичко! Не всичко!
Ветеринарят
ни посъветва да го сторим.
Горкият Бъки
едва ли би могъл да избегне участта си.
Смъртоносната
инжекция. Минута време. Погледа на Бъки, който сякаш ни казваше на
раздяла: „Благодаря ви, че ви имах в живота си!“
После,
ясно! Завит с моя стара завивка заедно със сина ми изпратихме Бък далече в една
букова гора. Там за вечна почивка. Понякога посещаваме мястото със сина ми
Боян. Ей така, защото все пак това беше, Бъки - част от семейството!
„Един за
всички, всички за един!“ Почивай в мир дядо, Бъки!
Няма коментари:
Публикуване на коментар