В есента на живота

                                                                                             

                                                                През есента на живота

       Вървя през падащи листа. Дърветата постлали красивия си есенен килим мълчаливо ме наблюдават. Стъпките ми не съществуват. Само вятърът тихо шепти. Листата се сипят върху мен с въздишка… Сам съм! В покрайнините на планински град. Ранна утрин. Птиците не пеят.

Внезапно покрай мен се изнизват в галоп, няколко коне. Възседнали ги приятели търсят път към щастието.

-На добър час! -пожелавам им.

Едва ли ме чуват. Забързани да хванат щастието, приятелите ме отминават.

  Оставам сам на жълтия килим от листа. Успявам да достигна до стръмните стълби, водещи високо над града. От там надявам се и аз да хвана щастието… Снимка за изпуснатия шанс в живота. Есента в живота ми е нахлула. Без вятър е пристигнала. Измъчва душата ми със спомени. Сякаш вчера… А може би оня ден, когато… Или пък кой, знае? Времето избягало напред ме наблюдава с интереса на дете, което не расте, а си остава младо.

  Вече съм на върха. Горе над града, където няма падащи листа. Няма и дървета. Вятърът говори в ушите ми. Приказва с буквите от азбуката. А, Б, В…  Подрежда ги в изречение, което изглежда така: „Съжалявам! Застанал си на пътя ми. Нямаш право да си горе! Хващай пътя си надолу!“

„А моята снимка?“

Питам и се оглеждам като животно в капан.

„Тя твоята снимка е отдавна избледняла… Спомен, някакъв за времена, които бяха, но никога няма да се върнат! Огледай се! Кой живее със спомени? Време ти е… Да се събудиш.“

Почти обиден, тръгвам по-стръмния път надолу. Там, където ме чака килима от жълти, падащи листа. Стария изтъркан от живота, килим. Стъпвам сред нападалите от грижи, листа. Дърветата мълчаливо ме приветстват. Гледам ги и сълзи бликват в очите ми.

   Пролетта е още далеч. Предстои зима. Дърветата са готови да се борят с нея. А на пролет зеления килим и птиците, които пеят…

      Всичко това им дава сили да продължат напред.

   За мен напред значи, сбогом. Да се разделя с буквите; да престана да усещам със сърцето си, прилива на радостта, които ми даваха те.

Връщане назад  няма! Остава, а дали нещо остава!?

Може би не изпятата докрай песен. Не дописана поема за любовта. Незавършен, роман. Разказ не успял да счупи оковите, с които времето ни държи и направлява към пътя с есенни листа.

Килимът, който е застлан отдавна и чака тихите ни стъпки. Стъпки , които правим напред въпреки, че не ги искаме и не бързаме да осъществим.

  Докато вървя по пътя си последен, докато се мъкна угрижен внезапно се събуждам.

Мислите ми са разбити. Сякаш не бях аз горе на върха, не бях и този, който се движеше по килим изтъкан от есенни листа…

Всъщност кой ли бях изобщо аз? Въпрос без отговор.

   Времето днес обещаваше да е хубаво. Пролетта нахлу със слънце в очите ми. Птиците отвън пееха за любов. В двора божурът в червено се усмихваше. Точно днес на 24 май.

В.Софин   24.5.2022год.