"Кашата"

                                                                                       

                                                                           „Каша“

       Може би не знаете, но вие вече сте „Каша“. Не става дума за име, а за това, че вече сте успели да остареете. Мислите ви, ако ги имате още, връщат само спомените. Щастливите спомени, когато бяхте млади. Тогава не бяхте някаква си рядка „Каша“. Стройни и желани. А днес просто изстинала „Каша“,  която никой не желае да погледне, камо ли да вкуси.

    Тялото ви, сбръчкано. На кого ли е нужно? Всъщност спомените ви са избягали. Останала е само кашата в главата ви. Защо само, тя? Нямате отговор. Е имате си „Каша“ и тя е достатъчна за да духнете и другата, сгорещена, която ви поднасят в старческия дом. За какво ли бяхте настанен, там!?

     И да се чудите едва ли ще ви дойде стройна мисъл в главата, че вече сте негоден да се справяте сам с храненето си, а и обличането сутрин, също. Да кажем нещо и за хапчетата,  с които подхранват вашата изстрадала, душа…

Близките, вече са ви отписали. Не сте още мъртъв, но главата ви се плиска „Каша“.

„Кой? Защо?“

 Това са въпросите които идват понякога като проблясък в главата ви.

    Нямате отговор. Вие сте „Каша“. Не сте вече човек. Друг решава,  какво и как да бъдете. Или изобщо може ли да бъдете нещо, или е излишно да сте. Вие не знаете за това. За вас се грижат и ви проклинат едновременно. Не сте виновни, че сте успели да надскочите времето си, и още дишате. Но кашата си е „Каша“. Тя едва ли ще разбере, че няма кой вече да я сгрява, а и духа едновременно. Никому ненужна!

Непотребна… Разтекла се… Неудобна…

Спираща прогреса на мисленето. И то за какво?

Всеки ако не днес утре ще стане, „Каша“. Но нима ще осъзнае, това? Едва ли!

Други решават. „Кашата“, няма права! Тя е рядка, разтича се и изчезва в гънките на времето. Сякаш никога не е била. Не е съществувала изобщо.

Е животът поне го има. Но какъв живот?

„Каша!“

В.Софин