Една почти истинска история

                                                                                             

                                  Една почти истинска история

   Имате късмет. Невероятен при това…

Работите в близък до града, курорт. Хотелче… За да стигнете сутрин или вечер до местоназначението си ползвате служебен транспорт. Той идва навреме или почти, навреме. Ако не смятате това, че ѝ шофьорите заели се с тая нелека задача са също, хора. Те имат задължението да купуват разни неща поръчани за хотелчето, където се трудите. Ако закъснеят за втора смяна търпеливи колегите ви, подремват на първа спирка, докато благоволението с буса им пристигне.

Днес обаче вие сте първа.

    Вече сте вътре в превозното средство. Тъкмо решавате да продължите дремването си до пристигане на работното място, когато дупките ширнали се необичайно по пътя прекъсват идилията ви. В това време изгубило търпение, първата смяна ви проклина. И то с право. Не сте дошли навреме и вече сте благословени от тях.

    За капак мъничко, но особено дразнещо радиото в буса ви дразни с непрекъснати приказки за увеличението на горивата и хранителните продукти.

Започвате да ругаете наум обстановката, защото се опитвате да запазите благоприличие. Все пак с вас се возят и колежки с които трябва да се съобразите.

 Понякога обаче нервите на дамите не издържат и дочувате:

- По-дяволите! Гадове, мизерници… - и още куп изръсени с диалект благословии по-отношение на управляващите страната ви, хора.

„Какво пък толкова“  - мислите заслужили са колежките ви да си кажат мнението.

Вече сте пристигнали в хотелчето. Преобличате се в работни дрехи. И хуквате естествено за първото си кафе, защото всеки знае, че то се пие най-добре през работно време. Едва успявате да отпиете глътка от ароматната течност, когато мил глас от рецепцията ви смущава с мисълта, че не сте на работното си място.

За да уточните нещата, питате:

- Кое?

В отговор чувате:

- Как кое, бе…! Днес сте портиер. Първи пост отвънка.

- Ами мислех си, че днес ще съм барман…- отвръщате с мърморене вие. Нямате избор. Не може и да дочуете другото, защото телефонът предварително е тракнал на вилката си:

„Мислел той! Остави мисленето за шефа, а ти бегом!...“

Изнасяте се бързешком като преди това изпивате на един дъх кафето си. Първото, но не и последното за деня. Тая мисъл ви дава сили да се справите със задачите, които ви поставят. Трябва да се отварят и затварят врати и да се имитират усмивки за най-ранобудните клиенти на хотелчето, някои от които са хукнали да разхождат, колите си.

След закуска, но не вашата, вие сте длъжен да се погрижите за чистотата в района на хотелчето. Измитате грижовен всички пътеки. Не забравяте да се погаврите с метлата си и с паркинга за колите. Решавате, че вече е време да си починете, но звън от служебен телефон ви насочва към контейнер с боклук, където изхвърляте и тоя събран от камериерката в хотелчето. После за де не ви хване скука ви позволяват с четка и боя да освежите оградата.

Докато вършите непосилната си работа, стомахът ви започва да стърже.

Дали пък не е време вече за обяд? Почти сте щастлив, когато часовникът на ръката ви съобщава часа. Почти дванадесет. Но уви! Точно в тоя момент ви измислят допълнително занимание. Не за друго, а за да засилят апетита ви към обяда. Длъжен сте да разместите саксия с цветя в друга стая. Докато вършите това, петнадесет минути от обедната почивка е успял да изфиряса. Бързате прегладнял като малко гъсе. Чукате с „клюна“ си в чинията, пардон - бодете с вилицата и гълтате. Не дъвчете, защото нямате време за такова излишно действие. Почти сте готов. Тъкмо решавате да се изсулите като лисугер от дупката си, когато сервитьорките  смущават слуха ви с мисълта, че им дължите пари.

- Какви пари? -възмущавате се вие, но отговорът е:

- Изтича срокът на газираната вода, а и на капи портокал, също… Имаш избор. Лев и петдесет или лев…

Тука вие отговаряте не вникнал в проблема:

- Абе…Два и петдесет може и после да ми ги дадете…

Да но, сервитьорките ви казват, че вие сте тоя, който ще ги дадете.

Очертава се спор за когото нямате никакво време. Затова давате исканите пари и вече закъснял се явявате при колегата шофьор, който преди това благородно ви е сменил за обяд. Той ви посреща кисело с думите:

- Хайде бе, колега… не съм длъжен да карам и твоята стойка тука…

- Прав си! Но мен ме задържаха… -опитвате да смекчите гнева на шофьора, но той не ви прощава:

- Да не би да случайно да беше вързан, а? Със сигурност си имал нужда да посетиш тоалетния възел.. -смее ви се той като вижда объркването ви.

    В тоя момент обаче време за повече разговори, няма. Все пак и времето за хапване на шофьора е ограничено. Със сигурност и той като вас ще закъснее с пет минути докато колежките, сервитьорки не го убедят, че ще трябва да даде пари за нещо, което едва ли ще му е от полза. Може да го изпие, ако е безалкохолно, питие.  Ако ли пък не, ако е плод тръгнал да се разваля, благосклонно и без мърморене може да го изхвърли в коша за боклук. Така де. И той да свърши някаква работа, а не само да се трепят колежките му, които го хранят вътре.

      Ранен след обяд.  Изгоряла е крушка в хотелчето. Длъжен сте да реагирате на  повика ѝ. Сменявате я с нова, която блясва в учудените ви зеници.  После за да не скучае оградата отвън отново започвате работата си на художник. Мислите си, че ако случайно бяхте като героя на Марк Твен, Том Сойер щяхте да намерите разрешението да излъжете системата. Уви! Сам сте. Оградата и боята чакат само вашите действия.

Въздъхвате почти щастлив, когато шофьорът - „господ здраве да му дава“, ви сменява за цигара и кафе.

   Палите. Вдъхвате блажен ароматът на тютюн смесен с тоя на кафе паузата и си мислите, че животът е хубав.

Да, оня живот след работа…

       Време е за втора смяна. Изпращате развеселен шофьора, който хуква с буса за колегите ви.

Понеже сте с особен късмет, втора смяна закъснява. Принуден сте да стоите и ругаете новосъздалите се обстоятелства, но сте безсилен да направите каквото и да е.

     Най-после смяната идва. Въздъхвате облекчен. Вече си мислите, че сте хванали бика за рогата. Уви! Точно в тоя сюблимен момент, колежка от столицата в счетоводството се сеща, че е на работа. Изпратен е документ, който трябва да се обработи и изпрати обратно. При това мълниеносно. Работното време, не само вашето, но и на колежките ви е изтекло. И да се ядосвате и проклинате, това няма значение. Вие сте на работа. А докога само един бог знае. Изчаквате нетърпеливо и вече в шест и половина вечерта, тръгвате за вкъщи със служебния транспорт. Смяната е дошла в 16,30 часа. Но това няма значение.

Докато пътувате за града задрямвате. Тъкмо започвате да сънувате, когато проклетите дупки на пътя прекъсват дрямката ви.

Нейсе! Вече сте свободен. А сега накъде! Вкъщи при съпругата, която отдавна чака ръцете ви да свършат нещо полезно. Да сменят крушка или освежат с боя, оградата.

Но, вие сте ожаднял и се отбивате в едно заведение за бира.

Най после леко наквасен успявате да се приберете вкъщи. Изслушвате безучастно, недоволния тон на жена ви и разпервате ръце с думите:

- Какво да се прави! Все пак нали това е работа. Ако можех бих я убил или поне ограничил с някой и друг час по- малко. Вместо това тя расте и набъбва с корем в часове…

- Ще те набъбна ,аз! Така, ще те набъбна, че всичката бира, която си излокал ще излезе…

Засрамен отговаряте:

- Какво пък! И аз съм човек и имам мои си, слабости…

- Аз го чакам тук и се ядосвам, на нашият си пие и хич даже не му и дреме… -каканиже ядосана, жена ви. Вие ѝ отговаряте:

- Че кой дреме? Време за дрямка просто не остава, мила…

    Най-после нещата се оправят. Дали с това „Мила“? Едва ли! По скоро сте изморени и двамата. Време за излишни приказки няма. Лягате с мисълта, че и утре сте отново, първа смяна.

„Ех! Поне нека да съм барман, а не портиер!“ -мислите в просъница, но отговор нямате.

Не знаете, каква каша са ви забъркали, да сърбате на работното място. Може и да я духате, но може и студена, изядете.

Абе, важното е, че сте на работа. А после? После каквото сабя покаже или каквото шефът, каже!

 

В.Софин 13.05.2022год.