"НЕЩОТО"

                                                                                            

     „НЕЩОТО“

      Денят си отиваше. С малки упорити крачки успя да пропълзи, вечерта. Безлунната нощ надвеси лицето си, над мъжа и го захапа. Мракът пристигна заедно с нетърпим студ. Отнейде в тъмната гора изпълзя нещо невидимо. Тихо без глас, изскочи и се впи в лицето на мъжа. Мислите му препуснаха панически в галоп. Краката му, стояха като завинтени на поляната, която липсваше. Чернилката беше превзела всичко. Блещукаха единствено очите на мъжа. Две фенерчета, които играеха в мрака и търсеха пролука. Малка, поне с единствен  животоспасяващ, лъч.  Само толкова. Много ли беше това желание на мъжа.   Да но, природата беше решила тази нощ да се подиграе с чувствата му. Телефонът изгуби още по светло, докато  търсеше изхода от гората. Така и не го намери. Нямаше и обхват. Далече някъде в царството на тъмната гора мъжът не се чувстваше добре. Беше тръгнал без водач в непозната страна, и непознат терен към приключението. Вече го беше открил, но изборът си беше само негов. Мисълта, ако има зверове, ако… Безброй, ако и въпреки това беше тръгнал сам, без път в гората.

    В тишината около него се прокрадваха хиляди непознати гласове. На моменти, непознати викове на диви животни смущаваха черната нощ.

Застанал прав, „завинтен“ към поляната, в пот облян, мъжът не смееше да кихне. Забравил беше, че има глас, нямаше и смях. Нечуто за никого се стичаха следи. Малки бразди невидими в тъмното. Сълзи, които търсеха решението. Те бягаха по страните на лицето на мъжа, намираха пролуки и нечуто за никой успяваха да легнат кротичко върху тялото на поляната.

  Изведнъж се чу шум. Май някой в тъмното идваше!?

     Уви! Тракаха в безпомощност зъбите на мъжа. Подели бяха и те, малката си лирична песен. Напротив! Те издаваха чувствата завладели душата на мъжа. Вместо вкъщи при любимата, тук сам и изоставен… Толкова безпомощен и на никого, необходим. Може би на мравките, които в тъмното се бяха разшавали. Малки червени, любопитни мравчици. Тръгнали да завладяват света. Трябваше да превземат „крепостта“ отвътре.

  Нахлуха като хуни! Пропълзяха безмилостни в раницата на мъжа. Взеха, каквото им беше необходимо и после беше ред на „великана“, изправил се на поляната сякаш е невидим. Мъжът, който тракаше трескав зъби, изведнъж извика. От нейде се беше появил, гласът му. Червените мравки нахлуха през дрехите му и го нахапаха. Забравил, че трябва да пази тишина, мъжът заподскача сякаш играеше танц. Невидим за никого, но разбран от мравките, които не спряха победните си ходове. Краката на мъжа се отвинтиха. Взеха нещата в свои ръце. Тялото на мъжа се понесе в тъмното. Успешно прескочи поляната, преодоля няколко дървета, и дори очите, забравили за браздите, които дълбаеха върху лицето на страха спряха своя поход към земята.

 Изведнъж мъжът изскочи на светло. На няколко крачки долу пред него в ниското сияеше светлината на градче. Лампите създаваха призрачно видение. В тиха безлунна нощ те единствено даваха надежда. И то каква. Забравил за болката, която танцуваше под дрехите му от ухапването на мравките, мъжът за първи път се усмихна. Чу се и въздишка. Огледа се. Явно въздишката беше негова, защото нищо не изпълзя от мрака. Или може би доскоро пълзеше. Доскоро катереше, превземаше, убиваше…

Явно беше, НЕЩОТО.

     Не бяха мравките, нито сълзите, още по малко тракащите като кастанети, зъби на мъжа. Беше, Страхът. Страхът, който идва понякога. Идва, сграбчва ни в тъмното и като нахлуе в душите ни взима всичко.

   Светлината, надеждата или късметът ако ги няма значи „мравките“ ще  довършват докрай работата си. Тяхната работа да ни доведат до безпомощност, безнадежност.

    Но винаги има една, пролука. Малка, невидима, който пробива очите на мрака. И тя се казва, любов!!! Важното е на време да бъде открита.

 

В.Софин  24.10.2022год.