След упорито изкачване стигаме на открито. От тук вдясно от нас в
далечината виждаме планината Витоша. А отпред сияе в зеленото си чисто,
полегатия връх Ташмандра с надморска височина 2167м.
От интернета научаваме, че „Таш“
означава камък, а в миналото във високопланинските мандри тук млякото се е
превръщало в сирене и кашкавал. Името на върха е дадено от „юруците“ – номадски
народ, който в началото на османските завоевания е бил заселен на Балканите.
Били са опитни пастири с многохилядни стада. Тук са прекарвали и по голямата
част от живота си. Логично те са дали имена на много върхове и местности, тука.
Седловината западно от върха не случайно от тях е наречена Юрушки гробища.
Докато преминаваме покрай връх
Ташмандра забелязваме разпръснато стадо пасящи коне. Явно и сега дори,
местността се ползва за лятна паша. Съзираме нещо като барака, но без покрив. Стърчат
голи, греди. Но това не е най-важното, защото там пред погледите ни се открива
закачен високо веещ се българския флаг.
Впечатлени от видяното, следваме упорито посоката,
напред и после вляво. Пътят ни е обрасъл с хвойна. Срещаме погледите на
разцъфнали сини камбанки. Студът, който ни мъчеше в гористия склон, когато се
изкачвахме изчезна сякаш не е бил. Смъкваме якетата, но не и шапките с които
сме оборудвани и продължаваме напред като завиваме вляво и оставяме връх Ташмандра
зад нас. Вдясно погледите ни се спират на друг двухилядник носещ интересното
име Крива соспа с неговите 2389,6м. надморска височина. Името му идва от Пиринска
Македония, като „Соспа“, значи пряспа или лавини, които падат тук през зимата.
Минаваме покрай водохранилище. Земята
под на вибрира странно със звук от водата. Сякаш някой разказва легенди за
отминали времена, но нищо не му се разбира.
Между билото, които предстои да
изкачим към Кабул и връх Крива соспа погледът ни се спира на буйна рекичка с
името Горица, която е приток на „Джерман“. От далеч забелязваме как се пени и
нервира, неспособна да ни стигне и ощипе за петите.
Тук започваме шегите със сина ми Боян.
–Как се казваше оня връх покрай, който току що минахме? -пита ме той.
–Май беше Тартарен или нещо такова! – свивам аз рамене, сещайки се за роман
на Алфонс Доде, „Тартарен Тарасконски“, но
после осенен казвам част от името.
–Завършваше на „дра“
-Ташандра беше… -съобщава синът ми с усмивка и нашето устремно изкачване
или планински мазохизъм започва. Горе пред мен виждам двама туристи, изглеждат
ми не като мравки, но достатъчно далече за да се чудя дали ще успея да кача връх
Кабул.
Имам чувството, на моменти, че изкачваме прекалено трудни, стълби. Тук
синът ми ги отбелязва, с думи като площадки, които има и пред връх Белмекен.
Тъкмо си мислим двамата, че сме успели да се качим горе и пред нас отново се
изправя не покорения поглед на Кабул.
Не издържам на темпото на младостта. Тежат годинките. Краката отказват, но
упоритостта у мен надделява. Скоро сме настигнати от други туристи. Първият отминал ни, се оказва млад, русоляв с
брада. След него помъкнал тежка раница, мъж на около четиридесет години с бръсната
глава. Чудя му се, защото вятърът, който духа тук на моменти е доста студен. Може
би бързината, с която се движи не му дава повод за оплакване. Малко след него с
поздрави към нас премина или почти ни прегази, млада жена. Всичките са
екипирани с тежки раници, а не като нашите малки, щадящи, позволяващи на
краката да не се олюляват от тежестта им.
Изведнъж се почувствах остарял. Искам да литна като тях на върха, но не
мога… Дали изобщо ми беше тука мястото? Дали не рискувах много с това
изкачване?
Но, ако човек иска да се докосне до Боговете, сиреч да усети живеца в себе
си не трябва да се отказва. Стискам зъби заканително и продължавам изкачването.
Синът ми е доста пред мен, но ме изчаква на моменти.
Много скоро и други туристи ни отминават. Въпреки това успявам да им кажа с
поздрава „здравейте“, че много мина, но мъничко остава. Мисълта, че вече сме
съвсем близо до върха ми дава стимул за последни стъпки към купчината камъни,
които обозначават мястото горе.
И ето го, Кабул с неговите 2531метра. Връх с история.
Една от легендите казва, че Кабул значи: „Съгласявам се“.
Млада мома по време на робството е
била преследвана и настигната от турците на този връх. Тя е била доста смела и
се изправила срещу гонителите си, които очаквали от нея да се предаде. Тя ги
спряла с ръка и казала: „Кабул“, което означава „Съгласявам се“. Турците се
спрели като си помислили, че момата се предава. Вместо това, тя с един скок се
хвърля от височината в пропастта.
И се казва, че оттогава името на този рилски връх е Кабул.
Но това е една от версиите, има и друга.
Но за нея после… Или стъпка по стъпка!
Следва продължение
Няма коментари:
Публикуване на коментар