Връх Кабул се намира в
северозападния дял на Рила планина.
Билото му е заето с обширни пасища. На запад и на север се спускат полегати
склонове, а източната му страна представлява отвесна скална стена. От подножието
на Кабул извират няколко притока на река
Джерман. Най достъпен и лесен за изкачване е от юг-югоизток.
Кабул е пазач
на Седемте рилски езера от запад.
И именно тук са зараждат
необикновени легенди. Малко информация или отклонение от интернет за любознателните:
В
Българския тълковен речник с автор Асен Ботев е записано, че кабул е дума,
която преминава от арабския в турския език и на български има следните
значения: облог, бас, уговорка, съгласие, а кабуля е обяснено като търпя,
понасям. В речник на Н. Геров кабул е изяснено чрез два израза: „не чиня
кабул, не кабуля” и „чиня, струвам кабулъ”. Първият е обяснен като не приемам,
вторият – като приемам. Към това значение ни води тълкуването, дадено и в
речника на редките, остарелите и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ
век на БАН. Там значението на кабул е струвам, ставам, съм кабул, съгласен съм,
приемам, а кабулявам, кабуля – приемам, съгласявам. В турско-българския речник
//кabul lii, i е изяснена като приемане, одобрение а Kabul etmek – като
приемам, прием, съгласие. Всички тия значения разчитаме и у един от
изследователите на Рила – Живко Радучев, който в своя „Географски речник на
Рила” определя върха като „достъпен, гостоприемен, предлагащ добри пасища
връх”. Макар и висок (2531 м), за разлика от съседните му върхове Отовишки,
Калините, Харамията, Ташмандра (Баба Рада), които имат типично алпийски форми –
скалисти, начупени, остри, назъбени, Кабул прилича по-скоро на родопски връх –
мек, закръглен, тревист. На юг от Кабул е Отовишки рид, зад него – долините на
Голямата и Малката Мокрица. В миналото тия места са наричани Голямото и Малкото
Пазар дере. Тук е бил един от най-големите пазари на добитък от Беломорието до
Тракия. Ако някой стопанин е искал да купи ново стадо, идвал тук, договарял
условията със стария му собственик, двамата си стискали ръцете и казвали
„кабул” – съгласен.
.
Нека направим следващата крачка към Кабул. Тя е в странна
посока – към Азия. В началото на тоя път е Мадарският конник. Преди всичко
Мадара е място светилище. Там са открити следи от древно тракийско светилище –
нимфеум, тангристко светилище (капище), а след ІХ век под конника се съгражда
манастирски комплекс. Самото изображение на релефа се определя като
прабългарско. Според някои изследователи конникът от Мадара държи в ръцете си
ритуална чаша от череп – символ на канската власт. Като оная, която познаваме
добре от учебниците по българска история – чашата, която държи в ръцете си кан
Крум. Това не е единствената чаша-череп в българската история. Подобна чаша
по-късно е направена от черепа на Балдуин. От сребърна чаша-череп пиели мъжете,
поканени на пир от цар Иван-Александър, както свидетелства един кръстоносец. У
древните българи, пише Дориан Александров, е съществувал стар обичай да
изработват от черепите на убитите си врагове, на своите герои, владетели,
светци, духовни водачи, специални ритуални чаши, с които пиели при специални
случаи. По-рано даже подобен обичай е засвидетелстван у траките.
„Една пролет, преди няколко
години, няколко души поели към Седемте езера през връх Ташмандра и Кабул.
Преминавайки под един снежен тунел на Кабулски поток, се натъкнали на
изрисувана каменна плоча. На нея била издълбана квачка с пилета. На следващата
година, когато снегът се стопил, разказвачът повел нагоре двама-трима иманяри.
Но за добро или за зло, знакът не бил открит. В иманярството квачката с пилета
играе особена роля. В народната ни астрономия този знак означава съзвездието
Плеядите. То е наричано в миналото кокошка, власи, власци, стожа/е/ри. Някога
по него „селяните разпознавали кое време е през нощта и кое през годината”.
Плеядите изчезват от небето на Гергьовден и се появяват на Димитровден. Така те
разделят годината на два сезона. Съзвездието било наричано още хайдуци, или хайдути,
защото то било откраднало едно влахче – най-слабо светещата звезда, и били
гонени от власите (така наричали и съзвездието Телец), които искали да си
вземат назад влахчето.(Ковачев,193) Последното име на съзвездието – хайдуци –
ни връща към върха Харамията и към... старобългарското шаманство. Връх Кабул,
връх Харамията и Седемте рилски езера са част от старо и значимо в миналото
култово средище. (Анчо Калоянов) Едрите звезди над върха и слънцегреенето над
него, ниската облачност, липсата на мъгли са осигурявали отлични условия за
шаманите звездобройци, изучаващи небето. Подобна роля – на обърнато небе, са
играели нощем и спокойните води на вътрешния Близнак и на езерото Окото.
Каменната плоча с квачката, водните огледала на езерата, имената на скалите Гарвано
и Шаино, истории като тая за улов на елен чрез свирня (чист Орфеевски мотив),
разказвана от един местен жител, са все шамански реалии. ....
Следващато иманярско предание ще ни изкачи
по-високо. Край Кабул трябва да дирим голямо царско съкровище. Към него водят
тунели, които са скрити под водите на едно от близките езера. В друго сведение
също се говори за тунели и подземни пещери под Кабул. Според него, под върха
има огромни зали – космическо-земна лаборатория. В нея светли същества работят
за свързване на материалния свят с духовния. Това сведение влиза в диалог с
беседите на Петър Дънов, в които за Рила се говори като врата към Агарта. Н. Рьорих
ни съобщава, че Агарта е подземен град, намиращ се недалече от главния град на
Тибет – Лхаса. Там, в подземните пространства на свещената планина Кун Лун,
пълни с несметни богатства, работят за благото на човечеството „осемте
безсмъртни”. Навсякъде в Азия, където Рьорих минавал, дочувал да се споменава
за тайнствена страна или град, където са събрани мъдри хора, посветили
мъдростта си в служба на човечеството. До тази страна се стигало по подземни
коридори, а в приказните й пещери била събрана цялата мъдрост на света. Хората
там владеели вътрешните си сили и знаели как да ги съединяват с космическите
токове. Името на тая страна – невидима и недостъпна за обикновения човек, е
Шамбала. Шамбала на санскритски се превежда като Калапа. По-горе стана дума, че
едно от значенията на Кабул се свързва със санскритското капала – чаша, череп.
Близостта на двете думи едва ли е случайна. Дали тогава несметните богатства
под Кабул, за които споменават иманярите, не са събраните знания и
мъдрост в пещерите му. И това отново ме връща към другото значение на Кабул
като чаша на знанието.
Съвременният човек е в ролята на библейския
Мойсей. Той се изкачил в планината, за да получи десетте божи заповеди. Едва
когато чул гласа от горящата къпина „Изуй обущата си. Мястото на което стоиш е
свещено”, го разпознал като такова.
Свещените места са места на специфични енергии,
чрез които земята получава енергия от Космоса. Това са места, които пречистват
и зареждат човека. Един от най-добрите познавачи на планините у нас – Райчо
Гънчев, пише: „Планинските била и върхове носят една друга енергийна особеност.
Там, където различни енергийни полета и нива се пресичат, се осъществява
връзката между земята и космоса. Тези свещени за древните места са ползвани за
медитация и проникновения. Тяхната роля и днес смътно се долавя от посетилите
ги, чрез успокоението и благоразположението, което придобива организмът им на
това място”. В тоя цитат разпознаваме една изчистена и обеднена представа за
Кабул, бледа отсенка от усещането за простор, спокойствие, хармония, полет на
духа, които ни дава върхът, когато не се сърди. Говорейки конкретно за
енергиите на Кабул, друг познавач смята, че върхът уравновесява мъжката и
женската енергии в района на езерата и/или над цяла Рила. Това е друга гледна
точка към онова, което разказахме по-горе – за посвещаването на младите овчари
в мъже, обясняваща избора на мястото.
Извън населеното място свещените места най-често
приемат формата на оброчища. Днес те са свързани с християнството, но в тях все
още личи връзката им със старите езически (предхристиянски) светилища.
Обикновено оброчищата се изграждат на високо място и имат няколко задължителни
елемента – изворът, вековното дърво или група вековни дървета и камъкът. В
литературата и в стария разговорен език като синоними на оброчище се използват
курбанище, подкръс, запис, камик. Последното име идва от белязване на мястото с
някакъв камък – по време на християнството с каменен кръст. Най-често
оброчището е посветено на светец, който е покровител на дадена местност или по-голяма
територия.
И една нечута досега легенда. Тя е свързана с
кан Тервел. Владетелят получил вест от сваления византийски император. Той
помолил Тервел да му помогне да се изкачи отново на трона си. По заръката на
съвета на великите боили, Владетелят поел към Долната земя – така наричали
някога Македония. Искал да се посъветва с чичо си Кубер. За по-бързо избрал
по-пряк път – през една висока планина. Местните траки я наричали Майка на
водите. Скоро попаднал в местност със седем езера. Водачите му разправяли, че
тия езера са свещени. И че достъпът на хора край тях бил забранен. Когато
хората се опитвали да проникнат до езерата, от близкия връх на запад от
развихряла страхотна буря, която покривала и тях с мъгли и облаци. Канът бил
чувал подобна легенда преди. Тя идвала от земята, която българите владеели
преди да основат Велика България – една от техните прародини. От там те донесли
със себе си малко неща – шепа пръст и свещения,камък, взети от планината на
дедите им. Откъснал се от спомените си Тервел и поел към върха. Сам. На
мръкване било. Скоро след това водачите и воините, които останали долу чули,
как три гръма проехтели над върха. И три светкавици прорязали небето над него.
На другият ден, когато Тервел слязъл при хората си, казал: „Тангра ми даде знак.
На този връх ще донеса свещения камък на българския дух.
Минали години, може би векове. Променили се
хората, променил се и езикът им. Променило се и името на върха – от него
изпаднала една буква. А камъкът? Камъкът поставен от кана може да се види там и
днес.“
http://www.bg-tourinfo.com/ugltth195.htm
И след разходката в Интернет ето ни отново на върха Кабул.
Туристите, които ни бяха изпреварили тъкмо свършваха
със снимките за спомен. Гледам, ги че грабват раниците си в посока Отовишки
връх, който ни гледа отпред.
Нашата посока обаче не е натам. Спираме. Вадя от
раницата малко шише с домашна ракия. Ритуал мой си, който винаги ме просълзява.
Изсипвам част от алкохола точно на върха
и с думите, това е за приятелите, които вече не са сред нас, отпивам и аз.
Докато правим
това, заедно със снимки от Кабул и местността, пристигат двама младеж и девойка,
или пък младо семейство. Отстъпваме им купчината камъни, които обозначават
върха, а ние стоим отстрани и се наслаждаваме на гледките. Харамията се вижда
идеално, а зад него части от Мальовишкия дял на Рила. Там са и горе в
далечината, Купените надвиснали над Страшното езеро, което не се вижда оттук.
Красота пред нас и зад нас.
Погледът ми
се спира и на фотосесията направена от младия мъж на приятелката му. Стъпила на
купчината камъни и в позата на артистка, тя завладя с усмивката си апарата на
приятеля и. И двамата в червени якета, открояващи се на върха. Заговорих ги. Разбирам,
от думите на девойката:
–Бяхме тръгнали към „Калините“ /Върхове в Рила/, но се
оказа, че от тук има доста път и ще се откажем…
Въпреки това
на изпроводяк не забравят да ни се усмихнат мило и да ни пожелаят приятно
пътуване и ден. Отвръщаме им сърдечно и ние с Боян.
Решаваме да опитаме нещо екстремно. Знаем, че няма път
по картите към най-високата част на Скакавишкия водопад, но това не ни пречи да
се пробваме. Иначе, къде ще отиде приключенския дух в нас?
Ще изчезне,
яко дим. Тръгваме надолу в посока връх Харамията. Долу пред нас се намира един
от притоците на река Скакавица. Слизаме в дерето, където малък водопад смущава
обстановката с песента си. Красотата на пенещата се стихия очарова и двама ни с
Боян. Успяваме да направим снимки и дори, малък видеоклип за спомен. Встрани намираме
останки, скелет на дива коза. Сини камбанки намерили заслон цъфтят и радват
погледите ни. Слизаме надолу. Гранитът от, който са образувани скалите
преобладава, тук. Вниманието ни е съсредоточено. Ако човек тук се подхлъзне
като нищо ще се нарани. Затова бих посъветвал тези туристи, които нямат опит да
не рискуват. Ние обаче със сина ми Боян сме авантюристи по дух, или търсачи на
силни усещания.
На изхода,
където дерето се дели на две, единия край нагоре води към двете заблатени малки,
Скакавишки езера и разбира се, познатите на всички ни, Седем, рилски езера.
Тук срещам с
усмивката си странна личност. Млад мъж с раница. След поздрава ми, той само ме
изгледа и също се усмихна. Явно чужденец. Заприлича ми на мигрант. Гледай ти,
помислих си с усмивка, вече щом и планините качват значи спасение няма. Нашия
маршрут е обяд на Скакавишките езера и после надолу към същинския Скакавишкия,
голям водопад. Тъкмо бяхме седнали и
погледите ни се отклоняват към човека, който преди малко срещнахме да катери
дерето, от което слязохме. Явно се беше заблудил. Мислеше, че има път, там където
няма, или има, но трябва здрав приключенски дух и разбира се риск от негова
страна.
Позасмиваме се
от мисълта за тия неща със сина ми, и обядът ни вече е готов за унищожение.
Докато поглъщаме припасите, които носим погледите ни се радват на есенна
красота. Боровинкови храсти оцветени от сланите в червено, пожълтели към
върховете си треви, но и все още цъфтящи в синьо камбанки. Малки островчета с
мъх намерели място в заблатените води на по долното от Скакавишките езера също
радва очите ни с непресъхваща, извираща от недрата на планините, красота!
Стъпка по-стъпка или
Следва продължение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар