На планина
Днес бяхме на планина. Возихме се на лифт. Малко страшно, беше. Но не в
кабината, а извън нея. Скали, борчета и места, където трудно бих разходила,
куклите си. Добре, че предвидливо ги оставих вкъщи. Да не си мислят, те, че е лесно да се ходи по
камъните. А и слизането от лифта беше трудно. Добре, че мама помагаше. Дядо пък
през това време спасяваше раниците. В тях имало храна и затова трябвало да се
внимава с тях.
Мама казва, че сме много добри планинари. Сигурно
е така, защото дядо успя да вземе билети за лифта, първи. За мен нямаше обаче
такъв. Аз в някои неща съм по голяма от мама и дядо. А за мен не купиха билет
за лифта. Само за по големите деца. Аз да не би да съм виновна, като съм на
четири и половина години. Абе кажи си го, пет. Това е толкова много… Поне за
мен. Мама казва, че това били петте пръстта на едната ми ръчичка. Друг път! Подозирах,
а сега вече и зная, че тя не е наясно със смятането.
Има още толкова много да учи. Например аз зная,
че куклите са ми две, а тя ми казва, че била само една.
Попитах я, коя е тая една кукла. И знаете
ли какво ми отговори?
–
Софи, ти
си ми единствената, Кукла.
–
Друг път!
- отговорих на мама. Татко твърди, че съм принцеса. Къде видя мама кукла в мен!?
Дядо пък се смее в шепи. Крие усмивката си.
Попитах го:
–
Дядо какво криеш?
А той, нищо не бил крил. Подозирам, а сега
и зная, че няма предни зъби. Срам го било. То и аз нямам две зъбчета от пред,
но мама казва, че ще ми пораснат други. Казах на дядо да не се безпокои.
–
Дядо ще ти пораснат нови!
Пък той отвърна:
–
На куково
лято!
Кое е това кукова лято, дядо не поиска де
обясни!?
Мама ме държеше за ръчичка по каменистия
път. Дядо също се включваше. Аз от време на време се спъвах в камъните нарочно.
Но те ме държаха здраво и не ме пуснаха докато не им казах, че ми се пие вода и
ми се пишка. Толкова много хора имаше на пътя. А приказват някак си
неразбираемо. Нищо не им разбрах.
Мама обаче ги поздравяваше. Дядо също се
опита, ама той откъде да знае чужди езици!?
Е поне тръгнахме първи на планина. Вярно
пристигнахме в хижа Мусала последни. Но затова е виновен дядо. Ако се беше
сетил по-рано да ме гушне щяхме да стигнем първи.
Задъхан, но внимателен той ме остави току
пред хижата. Тука видяхме езеро. Мама каза, че било Мусаленско. Сигурно е така,
но на мен това нищо не ми говори.
Дядо направи няколко снимки за спомен като
не забрави да прави смешни муцуни.
Сигурно искаше да му се усмихна.
С мама се снимахме пред езерото.
Толкова много рибки имаше тука. Тръгнах да
ги ловя, но мама ме спря. Било забранено. Щели да ни глобяват!? Пък аз си
мислех, първо да ги хванем пък после щяхме да ги пуснем пак в езерото.
Мама обаче не даде. Тръгнахме по една
камениста пътека при друго едно езеро. Казвало се „Каракашево“ и също било и
Мусаленско.
Ти да видиш! Пък аз досега не знаех, че
езерата в планината всичките били Мусаленски, а някои пък, и с други имена. Как
да не се объркаш!
Дядо казва, че нямало нищо объркващо, но
какво може да знае, той!?
Не са му ясни нещата.
Като например беше толкова горещо, че дядо
не се сети да се напръска от езерото. Търсеше сянка. Едва я намери в клека.
Скрихме се и ние с мама там. После обядвахме и си почивахме. Дядо се разходи
покрай езерото като правеше снимки. Защо пък са му толкова много?!
–Хоби! - отвърна ми дядо, пък на мен не ми стана
ясна тази дума.
Всеки бил обичал да прави неща, които му
харесват. Попитах го:
–
Като мен, когато возя в количка куклите Мери и
Ани, нали дядо?
Това не било хоби, а задължение ми отвърна
той.
Интересно, пък аз обичам да им разказвам
приказки. Пак не било хоби.
–
Ако рисуваш или измисляш стихчета и снимаш! –
отсече дядо ми и не се реши да ми даде повече обяснения.
Мама пък милата с такова търпение ме хранеше,
че супата, която трябваше да изям видя зор.
Но аз не бързах. Бавно и сигурно, така поне
твърди дядо за ходенето в планината.
–
Който много бърза, далече не стига! – това било
пословица, която обяснявала положението.
И за да разбера правилно нещата дядо ме
гушна и ме пренесе по-камъните, някои от които бяха в езерото.
Направи го бавно и сигурно. После едва си пое
въздух, но в тая горещина, разбирам го.
Вече се бях изморила. Спеше ми се като
никога. Мама каза, че това било от чистия въздух. Че той мръсен ли е, въздухът?
Мама казва, че в градовете бил замърсен, а
тука в планината, чист.
Докато спях в тревата, дядо отишъл нагоре
за да се срещне с някоя дива коза. Че тя нима си е организирала с него, такава
среща!?
Мама каза, че дядо щял да снима. Стига с
тия снимки, пък! Да ама той намерил планинска мащерка от, която се прави чай.
Имал си ножичка и събрал малко, цвят. Така поне твърдеше, мама.
Знам ли!?
Тръгваме си полека по пътя към хижа
Ястребец, където се намираше лифтът. Аз въпреки, че бях спала малко, бързо се
изморих.
–
Заболяха ме крачетата! Искам почивка!
Мама разреши проблема като ме покачи
на гърба на дядо. Той имаше и раница там, но се намери място и за мен. Малко се
изплаших. Но дядо каза, че не било страшно и да се държа за магарешките му уши.
Бил магаренце, а не конче. Беше
весело.
Е успяхме на време да вземем
лифта, а и да настигнем по пътя едно малко момченце. И то се оказа като мен,
планинарче. Майка му и кака му го държаха за ръчичките, а то ходеше по камъните.
Абе друго си бе да имаш, дядо магаре. Да ти пуска шеги, по пътя, докато го
яздех аз.
На спирката на Боровец ни взе
вуйчо с колата. Пък после дойде татко вкъщи и попита:
–
Софи, с дядо беше ли на конче?
–
Как пък не, татко! – отвърнах му. – Всеки знае, че татковците са кончета, а
дядовците магаренца…
Татко са засмя, стана му приятно
от обяснението ми. Все пак нали си беше, конче.
Та така, ако ви се ходи на планина задължително
вземете дядо, а и да не забравите, мама. Ако пък дядо не може, не изпускайте
кончето, татко!
В. Софин 17.07.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар