Докога ще я караме така, приятели

 

                                                                       

                                                        Живея на спомени

    Когато заспя вечер, ям сладолед, пия вода без ръжда от дворната чешма. Ям вкусен хляб със сирене, което се топи в устата; ходя на работа в завод. Имам само, забележете, един занаят. Млад съм и не ми пука от нищо. Пропускам комсомолските срещи. Наказват ме. Дреме ми на капата; Доставя ми удоволствие да работя занаята си; успявам да флиртувам с момичета; Ходя на дискотеки, а не на чалготеки, които ги нямаше тогава. Разказвам вицове, но не за принцове и принцеси, а за хора от управлението на страната ни; Опитвам се да бъда честен и ми се получава. Работя понякога на полето с картофи. Помня, че участвах в бригадирското движение на , забележете „Народна Република България“ Хм, Народна, народна, ама вече не е. Само република, която командват външни сили.

Че, защо да е народна, като няма референдуми?

     Лошото почва после. Събуждам се цял в пот. Отвън жега. Далече от мен, но чак толкова зарево от пожари. Дъжд няма. Затова пък има химия. Хлябът вече не е вкусен; няма комсомолски срещи, не, че ми липсват; Пак ме наказват. Този път без почивка на работа. Няма заводи, или почти са  предадени на западни страни за скрап. Не работя занаята си. Всъщност експерт съм по- много занаяти. Просто да не повярва човек. Всичко, което преди не знаех и разбирах и сега не го знам и разбирам, но го работя. Системата го изисква от мен. Двадесет и четири часа на работа. Никакво мърдане. Мислите са забранени щом са отклонени.

 Помня някога, ча когато си хапвах от оня забравен хляб гледах френска комедия с Луи дьо Финес. „Крилце или Кълка“ – така се казваше филмът. Смеех се на фантастиката тогава. Изкуствен, хляб, фалшиво пиле и какво ли не, което днес се произвежда, забележете с прословутите „ЕТА“, които даже ги изкарват полезни за организма. Че, за кой организъм? За народния, разбира се. Нима републиканец, който не е от народа яде такива боклуци?

Нали „бедния“ трябва да има сили да управлява „раята“.

Раята, която всеки ден се бори за залъка си. Забележете, не за светло бъдеще, а за горчивия залък.

Всеки, който е стигнал възраст за пенсия ще каже, че някога да построиш къща се искаше жертви и лишения.

Днес строят! Всъщност строят ли тоалетни бедните? Или си плащат, левчето, когато си вършат работата?

Система, която източва народната кръв, е вражеска. Нима съм го измислил, аз? Не! Не приятели! Не народа решава, а решават от името му. Ползват го като носна кърпичка за да избършат зелените сополи, които са пуснали управляващите.

Ами, свободата? Все още я няма. Но ти Санчо, не бой се! Режи от салама, който не е салам, а кожи и изрезки пристигнали от запада с благоволение, за бедните, че трябва все пак нещо да се хранят; яж боклуци и се надявай на хапчета, които успяват да те убият, но не и лекуват.

        Всъщност спя ли? Сънувам ли? Или не мога да заспя? Все съм буден. Нощите ми става дни, а дните са за работа, нали? За горчивия залък, който не е сладък въпреки, че е изработен от ръцете ми!

Докога ще я караме така, приятели?

В. Софин 29.07.2024год.