Случката
на двора
Мама казва, че е хубаво да се
четат книги по психология.
Но, какво е това психо… нещо си?
Това служело да могат да се разберат
чувствата на децата. И по-точно, аз да бъда разбрана. Че, аз не съм ли
разбрана, мамо? Зная какво е да ходиш в детска градина и да наблюдаваш децата
там. Например, вчера едно дете, Гошко май се казваше, зарева. леличката го
попита защо плаче, а той:
–
Имах си бонбонче в джоба, а Ники ми го изяде. –
обвини той едно от приятелчетата си, с което играеше.
–
Нищо! -отвърна леличката – довечера мама като те
вземе ще ти даде друг бонбон.
Да ама, Гошко зарева още повече. Нищо не
можеше да го успокои. Наложи се леличката да му намери бонбон. Отначало Гошко
спря да плаче, но после отново зарева.
–
Нали ти дадох бонбон? - попита го леличката, пък той:
–
Да, ама сега щях да имам два бонбона, ако Ники
не беше изял моя…
Мама всяка вечер ме пита какво правим в
детската градина през деня и аз и разказах случката с Гошко. Не знам, защо, но
тя се засмя и каза, че Гошко бил хитрец.
После добави, че именно това е психо… нещото , с което се разбирало дали детето
не лъже или хитрува.
Аз като зарева и ми се иска и куклите да плачат с мен. Да, но
мама казва, че само едната плачела и то без сълзи. Че защо и аз да плача
тогава?
Мама казва, че нямало смисъл. Да, но като
паднах в двора и ме заболя крачето, ревнах. Първи пристигна дядо, но като надух
гърло по-силно, дотърча и баба. Скара се на дядо, че не е внимавал и не ме е
опазил от падане. Даже каза:
–
Дядо ти ще го накажем. Утре няма да го пуснем да
си купи вестник.
Стана ми мъчно за дядо и заревах още
по-силно.
–
Нали ти казах, Софи, Дядо ще бъде наказан, не
плачи!
Милият дядо гледа и само примигва без да
смее да каже нещо в своя защита.
–
Пък дядо не е виновен! – защитих го аз.
Баба се ядоса:
–
Да не би да твърдиш, че аз съм виновна?
Не, бабо! Просто се спънах!
–
Друг път си гледай в крачетата! – заповяда строго
баба и случката щеше да приключи ако не се беше появила мама. Щом я видях
ревнах отново.
–
Какво става тука? – обърна се мама към баба.
–
Ами детето не внимавало и се спънало… прозвуча
бабиното обяснение.
–
Софи колко пъти съм ти казвала да внимаваш! Не
зяпай в облаците, а в краката си! – нареди ми строго мама.
Пък аз:
–
Защо да
не гледам облаците мамо? Виж ги, колко са интересни, как плуват на небето?
И съответно млъквам. Вече не рева. Но ето,
че се появява и татко, който се връща от работа. Аз нали съм неговото любима
принцеса, пак започвам да плача.
–
Какво е станало тука? – попита татко.
–
Ами Софи е паднала и си е наранила крачето. –
обясни мама.
–
Така ли!? И кой е виновен?
–
Оказва се, че всички сме виновни – обади се мама
в отговор.
През това време плача сърцераздирателно.
Татко проверява коляното ми, целува го и казва:
–
Че то няма нищо, даже синина принцесо. Ще ти
мине като на пиленце…. – тръби успокояващо татко. Пък аз:
–
Като гълъбчетата Белчо и Белка ли татко?
–
Разбира се! - казва татко и се усмихва.
–
Хайде с мен сега да им дадем зърно да си
клъвнат!
Спирам да рева, защото на една принцеса не и приличало. Така
поне твърди татко и разбира се е прав.
Мама добави нейното си обяснение за
случката на двора:
–
Това е психология, Софи!
– Стига с това психо… нещо си, мамо! Време
е да храним с татко Гълъбчетата Белчо и Белка!
В. Софин 25.07.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар