За ръчичка
Чух баба
да казва, че било хубаво да те водят за ръчица. Сигурно затова сутрин, когато
отивам в детската градина водя мама за ръка. Тя няма нищо против. Но щом стигнем светофара
ме стиска здраво и ме заболява ръчицата.
Въпреки всичко стигаме до детската градина, където не искам
да пусна мама да си върви. Стоим двете със залепени ръчици и никой не отстъпва.
Възпитателката се намесва. Прилъга ме с
един бонбон и обещание, че мама ще ме вземе вечерта от градината. Поне да бяха
два или тли. Но мама ми казва, често, че зъбите се били разваляли. Тогава защо
правят бонбоните мамо?
Било много просто. За да слушат дечицата, които не искали да
ходят на градина.
Не искам да споря с мама, но дядо вчера ми поиска ръчицата:
– Дай ми ръчичка, Софи!
Да ама как да му я дам като ръчицата си е моя!?
Дядо се засмя тогава и ми каза:
Нали трябва да минем на зебрата?
–
Къде е зебрата, дядо? – попитах го, а пък той:
–
Гледай на пътя тия бели правоъгълници дето
пресичат улицата са зебрата.
Чудничко! Аз не виждам да има зебра пък
дядо я видял!
Гледам и други деца водят или дърпат
майките към детската градина. Така си мисля. Изглежда, че майките не искат да
ходят там. Весело било. Песнички, игри, усмивки…
Да ама вкъщи си е по хубаво. Там съм
принцесата на татко, за баба милото, а на дядо зайченце.
А в детската възпитателките казват:
–
Не пипай това ще се нараниш! Внимавай какво
говори на другите деца! Дръж се прилично и не се муси.
Е, все ли да се усмихвам, когато ме слагат
да си легна следобед винаги ми се плаче. Щом види това възпитателката ми се
кара:
– Не плачи, Софи! Сега е време за спане, не
за приказки.
Пък на мене така ми се искаше да чуя
приказката за лошия вълк и червената шапчица.
Да съм била послушна. Татко ми щял да ми я
прочете за лека нощ, довечера.
Да ама той бил изморен.
Изпратиха ми дядо, който заспа още щом видя
буквите в книжката.
Не е честно някак си.
Припнах до стаята на мама и татко, но не
знам защо бяха заключили. Оплаках се на баба.
Тя пристигна на момента. Хвана дядо за
ухото /Така му се пада щом не иска да чете приказки, а заспива/.
Изпрати го да си ляга. Прочете ми
приказката, зави ме, целуна и пожела да бъда добро момиче.
–
Ами леката нощ, бабо, къде я остави? – попитах аз
разсърдена.
Баба се усмихна. Пожела ми лека нощ и ме
целуна пак. Ехе! Две целувки за лека нощ!
Дълго се въртях в леглото докато не се сетих
за играта в детската градина. Една от леличките там ни учи днес на една игра с
песничка за зайче:
„Зайченце сивичко
поиграй си, миличко.
Завърти се, завърти:
подай си ръчица,
да ти дадем зелена тревица.“
Не знаех, че зайчетата се раждат с ръчици! Но щом леличката
твърдеше това, няма да я разубеждавам, че не е така.
Най- после почти заспала се сещам:
А вие дечица играете ли на „Зайче“? Едно дете го избират с
някоя изпитвалка и то става „зайче байче“, „Зайчето“ седи в средата, а другите,
наловени на хорце, обикалят около него и пеят:
„Зайченце сивичко
поиграй си, миличко.
Завърти се, завърти:
подай си ръчица,
да ти дадем зелена тревица.“
Щом прозвучи песничката, дечицата спират хорото, а „зайчето“
отива при някое друго и заема мястото му. Новото зайче вече избрано сяда в
средата и всички после пеят и играят, пак хорце.
Лека нощ!
В.Софин
31.07.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар