Когато дойде време за следобедния сън
Днес следобед
поисках да спя с баба. Дядо още не ми беше
прочел докрай приказката и вече спеше.
Като заспи става страшно. Някъде вътре там от него звучи
едно такова „хър, хър“ ли, „мър, мър“ ли, не знам. Но ми пречи. Затова поисках,
баба да ми чете.
Да, но тя не търпи да и задавам въпроси. Казва ми:
–
Слушай приказката и мълчи, защото няма да ти я
прочета докрай.
Не е честно. Аз бих искала да
разбера предварително дали принцесата ще се ожени за принца или за Иванчо
глупака.
Но, баба ми казва, че трябва да
слушам внимателно и накрая ще разбера.
Дядо дето и сега хърка долу в
мазето щеше да ми обясни и дори да ме разсмее.
Баба казва, че ми е нужна дисциплина.
Попитах я, какво значи, това.
А, тя ми отвърна с една дума,
послушание.
Та не слушам ли приказката аз.
Баба е тая която не слуша, защото не иска да ми обяснява.
–
Време е за спане! – нарежда тя и ме слага в
креватчето, в което и мама някога е била, малко дете.
Тъкмо съм заспала, когато се събудих от
вик.
Баба, която спеше в другата стая в близост
до мен ме попита:
–
Какво става, Софи?
Пък аз:
–
Бабо ти ме остави сама, а тук в стаята се чуваше
някакъв вик…
–
Не съм чула, нищо. Че, кой може да е викал? – поинтересува
се баба.
–
Ами, май бях, аз! – отвърнах на баба.
–
Сънувала си нещо!
Пък аз:
–
Щях да помня, бабо…!
–
Друг път, ще помниш! То дядо ти няма спомени
защо хърка, та ти ли ще се сетиш, защо си викала…
Баба
ме мисли още за глупавичка, но аз си зная много по-умна съм от нея. Няма
да ѝ кажа, че сънувах за дракона, който ми чете преди да заспя. Та нали
извиках, за да спася принцесата. Нали и аз съм като нея, и я чувствам
приятелка!?
А приятелите са затова, да помагат на други
, приятели.
Поне така твърди мама. А, тя е много, много
по-умна от всички. Зная аз, това е от книгите, които чете. Татко все и се кара,
че е прекалено, но тя си знае, нейното.
„Който не чете, голям едва ли ще порасте!“
Затова искам като науча буквите, а те ми се
видяха прекалено много в буквара, да чета и
аз както казва мама: „ Да пия вода направо от извора“.
Толкова пословици и все различни. Мама не
забравя да ми ги повтаря. Затова и запомних някои.
Често си мисля ако се бях родила птиче, май
нямаше да е добре, защото ако ми се приискаше да целуна мама, щях да я клъвна.
На двора моите гълъбчета Белка и Белчо
кълват пшеница като им хвърля. Пък ние хората я ядем на хляб!? Чудничко! Но,
мама обясни, че житото го смилали на прах, която се казвала брашно. От него пък
омесвали, хляба.
–
А, защо не и на гълъбите, мамо? – попитах.
–
Гълъбите са птици и кълват зърната цели. –
отвърна мама.
Ти да видиш! Птиците кълват пък ние ядем!?
Чудничко!
Хубаво нещо са въпросите. Хубаво стига да
се намери кой да им отговори. Баба не иска. Дядо и татко все си намират с
работа, някакво оправдание. Единствена мама ми отговаря.
Аз, като порасна и си имам дете ще бъда
като мама. Знам си го още от сега. Ще бъда умна като нея и ще отговоря на
всичките въпроси на детето. Дори и най- тъпите като, защо водата тече от
чешмата, а не от реката?
И, защо не трябва да се яде прекалено много
сладолед? Пък той дядо все похапва от него. Кой ли му е разрешил? Може би, баба?
Едва ли! По скоро се крие да не го видят. Но аз го следя и си искам. Дядо не
може да ми откаже и ми дава, но гледа все скритом да бъде.
Щом се закашлям, обаче и мама разбира:
–
Лош дядо, пак си давал на внучката, сладолед. Аз
решавам, кога това да става, а не ти, татко!
Съгласна съм с мама, но в жегата без ледено
изкушение не може да се издържи…
Виж в детската градина не дават, сладолед.
Добре, че поне вкъщи има в хладилника. Татко му казва фризер, но аз си го знам
като голяма кутия, където сладоледа не се топи.
Но стига толкова за днес. Че току виж мама
разбрала, че съм яла без разрешение от хладилника сладолед, докато тя е била на
работа.
А, вие дечица, приятелчета мои, хапвате ли
от „леденото изкушение“ без разрешение?
В. Софин 19.07.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар